Все някой трябва да я е видял да крачи по главната улица откъм банката и бръснарницата. Беше много млада жена, облечена в бяла рокля, а в ръката си носеше стол. Стъпвайки на стола, тя издигна дългите си ръце към небето, сякаш викаше за помощ… И после не направи нищо… Затвори своите големи очи и просто стоеше там с издигнати ръце, като мраморна статуя…
Дори със затворени очи Ейми можеше да почувства критичните погледи на тълпата от поне петдесет човека, които зяпаха и подсвиркваха… Младата жена отвори очи и се огледа.
„Хора – извика тя, скачайки от стола, – елате и ме последвайте, бързо.”
Грабвайки стола за облегалката, тя си проправи път между хората и се втурна обратно по главната улица. Хората хукнаха след нея, първо момчетата, после жените и мъжете… Те я последваха през отворените врати на Мисия Победа. Имаше места точно, колкото всички да седнат.
„Заключи вратата – каза тя на разпоредителя. – Заключи вратата и не я отключвай, докато не свърша.”
Описвали са Ейми Семпъл Макферсън като жена, родена преди времето си. Всъщност, Ейми е била духовният пионер, който проправил пътя за всички нас, и трябва да бъде смятана за един от основните формиращи фактори на християнското поведение такова, каквото го познаваме днес.
Ейми не се спирала пред нищо. Историята на нейния живот ни я рисува като жива и драматична личност. В нея нямало нищо мекушаво. Предизвикателството било просто игра, която трябвало да се започне и спечели. Тя се носела на медийната вълна и на практика направлявала курса й. Ако обществото не я одобрявало, тя отивала още по-далеч, усмихвайки се през цялото време. Ако всички я предупреждавали да не прави дадено нещо, тя била склонна да направи точно това, отказвайки да се преклони пред страха. За Ейми Семпъл Макферсън не съществувало нищо, което да е твърде радикално. Ейми била готова да направи всичко, за да привлече хората. Тя седяла с „бирниците и проститутките”, като се появявала на места, където средният християнин се боял да припари. Бедни и богати, всички я харесвали за това и се тълпели на събранията й с хиляди.
Но «религията» я мразела. Докато деноминационните политики успявали да спрат и наранят толкова много служители, Ейми рядко им обръщала внимание. Вместо това, тя започнала изграждането на едно толкова огромно и велико служение, че дори Холивуд идвал да си води бележки.
По време, когато жените в служение били разглеждани в графата «разни», Еими построила Анджелъс Темпъл, за да ги събере. Храмът бил построен и отворен по време на Депресията и представлявал изящна сграда, която побирала пет хиляди души. Когато сградата започнала да се пълни по четири пъти всяка неделя, Ейми отишла още по-далеч, като построила първата в света християнска радиостанция и основала една от най-бързо разрастващите се деноминации днес.
Ейми живяла през разцвета на Петдесятното движение, което било пълно с «да»-тата и «не»-тата на религията по времето, когато на жените като цяло не било дадено да участват в служението. И за да изглежда всичко още по-черно в очите на религията от онова време, трябвало да се прибави и това, че тя била разведена.
РАЖДА СЕ НОВО ПОКОЛЕНИЕ
Животът й започнал сред спорове и сплетни. Ейми е родена на 9 октомври 1890 г. в семейството на Джеймс Морган и Милдред Кенеди – Мини, близо до Салфорд, Онтарио, Канада. Единствената дъщеря на Джеймс и Милдред, Ейми Елизабет Кенеди израснала в един град, където клюките за обстоятелствата около нейното раждане дълго не заглъхнали. Баща й бил на петдесет, когато се оженил за нейната майка Мини, която била едва на петнадесет.
Преди да се омъжи, осиротялата Мини се трудила усърдно за Армията на спасението. Усещайки призив за служение, тя евангелизирала денонощно в най-различни градове на Онтарио. Тогава, един ден прочела във вестника за нуждата на семейство Кенеди от денонощното присъствие на медицинска сестра, която да се грижи за страдащата г-жа Кенеди. И така, тя приела работата и се преместила в дома на семейството, изоставяйки служението си.
След смъртта на г-жа Кенеди, Мини останала в дома на Кенеди. Не след дълго много по-възрастният мъж предложил на Мини да стане негова съпруга. Градът бил залян от клюки, но Джеймс Кенеди просто ги оставил да си говорят.
В деня след сватбата, Мини паднала на колене и се молила. Тя изповядала, че е провалила призива си за служение и помолила Бог да й прости. Тогава обещала:
„Ако само чуеш молитвата ми, както някога си послушал тази на Анна, и ми дадеш момиченце, ще Ти я дам безрезервно в служба на Теб, за да проповядва Словото, което аз трябваше да проповядвам, да заеме мястото, което аз трябваше да заема, и да живее живота, който аз трябваше да живея, в служба на Теб. О, Господи, чуй ме и отговори ми…”
Скоро след това Мини забременяла. Тя нито за миг не се усъмнила, че носи момиче, затова всичко, което приготвяла, купувала или получавала за бебето, било розово. Тогава, на 9 октомври, в отговор на нейната молитва, във фермата на семейство Кенеди близо до Салфорд се родило едно малко момиченце.
„Спасителите” посетили дома, за да видят бебето, и донесли тъжната новина, че Катерин Буут, съпругата на големия генерал Уилиям Буут, била починала. Катерин и нейният съпруг били основателите на Армията на спасението и един от гостите споменал, че Ейми може да стане нейна наследница.
Какъвто и план да имал Бог за това дете, след тези думи за Мини било повече от ясно, че Ейми несъмнено ще надмине всичките й очаквания.
ГОЛЕМИ ЖАБИ И УЧИЛИЩНИ СПИСЪЦИ
Когато Ейми била на три седмици, Мини я посветила на Господ на една служба на Армията на спасението. Нейното детство било като на принцесите в приказките. Тя била единственото дете в една много пъти достроявана къща сред голяма отдалечена ферма, а домашните животни били нейните играчки. Тя израснала с историите за Данаил в рова с лъвовете, за Йосиф и фараона, за Мойсей, който извел децата на Израел от Египет. Когато била на четири, тя вече можела да застане на някой уличен ъгъл, стъпила на обърнат барел или нещо такова, и да събере значителна група хора, разказвайки библейски истории.
Ейми била палаво момиченце. Била пълна с щури идеи. Нищо не можело да я уплаши освен осъзнаването, че където и да се намира, Бог може да вижда всичко, което прави.
Веднъж, докато лежала в леглото си болна, един от работниците открехнал едва вратата на стаята и надничайки вътре, попитал има ли нещо, което може да направи за нея. Ейми въздъхнала като надуто и разглезено момиче и казала: „Иска ми се да чуя крякането на жабите. Иди до блатото и ми донеси три-четири жаби, сложи ги в едно ведро и го остави до леглото ми.”
Човекът изпълнил това, което му било казано, и след около час се върнал обратно в стаята й с голямо ведро, пълно с лилии и жаби. Но връщайки се на работа, той не могъл да чуе писъците на Ейми, която го викала да дойде, за да събере жабите, които били изскочили от ведрото и започнали да подскачат из стаята! Наложило се майката на Ейми да улови лигавите натрапници!
Като малко момиче в училище, Ейми обичала тя да диктува нещата. Когато другите деца я дразнели, като я наричали „дете на Армията на спасението”, Ейми се ядосвала, но вместо да им отвърне, тя продължавала да си играе с тях. В идните години именно тази черта на Ейми щяла да й донесе нейната нарастваща популярност.
Веднъж децата се подигравали с Ейми, но вместо да отвърне със същото на своите съученици, тя взела кутия, линия и червена покривка. После определила едно момче да носи пред нея „червеното знаме” и започнала да марширува наоколо, като барабаняла по кутията и пеела с цяло гърло. Първо момчетата се строили зад нея, за да й се подиграват, но след малко своеобразният марш започнал да им харесва. Скоро след нея се наредили и момичетата, присъединявайки се към живия й парад. От този ден нататък никой не дразнел Ейми с Армията на спасението. Нейната вяра винаги обърквала останалите, но никога не ги отблъсквала.
Когато Ейми била малка, обичала да наблюдава своята майка, която ръководела неделното училище в Армията на спасението. Веднага щом Ейми се върнела от църквата, тя влизала в своята стая и подреждала няколко стола в кръг. После имитирала майка си, проповядвайки на въображаемите слушатели.
На своя училищна снимка Ейми, която тогава е на осем години, е застанала между другите ученици, държейки в ръцете си списъка на класа. Децата от двете страни на учителя изглеждат доста ядосани. Те били ядосани, понеже преди да бъде направена снимката, имало разгорещен спор за това, кой да държи списъка на класа, но докато се препирали, Ейми изведнъж изскочила по средата на групичката и го сграбчила. После, когато другите се опитвали да й го вземат, Ейми ги преследвала из двора, като ги удряла с него по главите! Учителят едва успял да ги събере и да ги удържи седнали достатъчно дълго, за да бъде направена снимката.
Тази фотография представлява нещо като пророчески поглед към бъдещото служение на Ейми. Децата около нея са раздразнени от нейното смело и решително действие. А там, на сигурно място, в краката на учителя седи Ейми – изпълнена с радост и увереност, триумфирайки в победата!
ПРЕСЛЕДВАЙ ЗЛАТОТО!
Като девойка Ейми започнала да показва някои скрити черти на своя властолюбив характер. Тя се отнасяла закачливо и несдържано с властите над себе си. Всеки, който бил назначен за неин ръководител, трябвало да докаже убедително, че може да се справи с това, преди да очаква каквото и да било подчинение от нея!
Ейми не била съвсем непокорна и неучтива и всъщност никога не възнамерявала да се превръща в предизвикателство за авторитетите над нея. Просто нейните лидерски способности били толкова големи, че хората наоколо се чувствали предизвикани и оставали безмълвни. Още като дете, влизайки в стаята, Ейми успявала да привлече вниманието на всички, без да каже дори една дума.
Някои казват, че Ейми била разглезена от дете и то най-вече от баща си Джеймс Кенеди, който бил закачлив човек. Джеймс много се забавлявал със своето палаво момиченце. Други казват, че Ейми просто съсипвала родителите си със своите щуротии и изобретателност. Но за тях Ейми Елизабет била отговор от Бог и те се отнасяли с нея като със съкровище.
Мини Кенеди бдяла над Ейми като ястреб. Тя била добра майка, но да се възпротиви на Мини за Ейми било немалък подвиг. Самото отстояване на мнение пред Мини й послужило като подготовка, за да може да отговаря на многото трудни въпроси, с които щяла да се сблъска като бъдещ християнски водач.
Поради силното си желание за живот и емоционалната си сила, Ейми скоро започнала да живее за овации. Още докато била в основното училище, нейната драматична индивидуалност я направила добре известна от представленията на местния селски театър. Малко след това станала и популярен говорител.
12-годишна спечелила сребърния медал за речта, която подготвила за Женския християнски въздържателски съюз в Ингерсол, Онтарио, Канада. Тя продължила надпреварата в Лондон, Онтарио, където спечелила златния медал.
На 13 години Ейми вече била известен публичен говорител. Тя била канена да забавлява гостите на църковни вечери, различни организации, коледни разпродажби, фестивали и пикници. Обществеността на Ингерсол и Салфорд скоро осъзнала, че хора идвали от мили разстояние, за да бъдат развличани от това специално надарено момиче.
ДАРВИН ИЛИ ИСУС
Но обучението на Ейми в методистката църква в Салфорд скоро щяло да й донесе известно объркване. Въпреки че методистите насърчавали речите и развлеченията в своята сграда, те напълно осъждали кината и пиесите извън нея. Всъщност методистката църква била убедена, че „движещите се картини” са най-грешното нещо, което някога било създавано. Така че, Ейми израснала сред едно поколение, което вярвало в строгите религиозни правила. Църковните водачи и други хора я заплашили строго, че ако някога посети киносалон, тя щяла да свърши в ада. Въпреки това, когато веднъж била поканена на кино, тя приела да отиде. А когато го направила, разпознала там няколко други членове от църквата. Единият от тях бил учител в неделното училище. Цялото това лицемерие дълбоко я наранило.
Когато Ейми постъпила в гимназия през 1905, теорията на Дарвин току-що била спечелила популярност. Изведнъж всеки нов учебник бил пълен с Дарвиновата теория, която твърдяла, че животът на земята бил започнал от едноклетъчните и че човекът бил роднина на шимпанзето.
Ейми била шокирана. Въпреки че все още не била новородена, тя била възпитавана от Библията и била наистина наранена от твърденията на Дарвин. Така че, тя се обърнала към своя професор по природни науки и започнала учтиво да го разпитва по темата. Що се отнасяло до него, «биологичните изследвания били надминали древните суеверия». Но Ейми притиснала горкия човек до такава степен, че той накрая трябвало да отстъпи и й подал списък на литература по въпроса.
Ейми приела предизвикателството. Тя не само, че прочела книгите на тези светски автори, но след като свършила проучването си, никой освен тях самите не знаел по предмета за теорията на Дарвин колкото нея. Това щяло да се превърне в модел на поведение, който следвала през целия си живот. Ейми била усърдна и непоносима.
Но четейки по темата, Ейми накрая решила, че теорията на Дарвин трябва да е вярна. Пък и нали в края на краищата църквата вече не вършела онова, което Библията казвала. Изглеждало, че църквата се е превърнала в едно социално събиране за пиеси и развлечения, където никога не се случвали чудеса като онези, за които тя била прочела в Библията. И така, тя започнала да спори с гостуващите служители и да ги пита защо проповядват, щом днес вече няма чудеса.
Запитан за това, един служител се изкашлял и започнал да обяснява как чудесата са отминали, описвайки това като “спирането на харизмата”. Когато след това Ейми го предизвикала с други стихове от Писанията, той накрая й казал, че тези неща са изцяло отвъд нейното разбиране. Човекът очевидно не знаел за решителността на Ейми.
Друга вечер, след края на вечерната служба, Ейми предизвикала гостуващия служител по такъв начин, че нейните родители се ужасили. «Ако Библията е вярна, защо нашите съседи плащат данъци, за да съсипят вярата ни?» – запитала тя изтръпналия служител. И отново Ейми имала последната дума. Но тя била нещастна, понеже изглеждало, че никой служител нямал нужния духовен заряд, за да се справи с нейното объркване.
Накрая Ейми стигнала до заключението, че според нейните убеждения, ако части от Библията не били верни, то нищо от нея не било вярно. Тя продължила разсъжденията си, че щом някъде имало пропуск, то трябва всичко да бъде изхвърлено. И така, тя решила да стане атеист.
Прибирайки се у дома след тази последна ожесточена словесна битка със служителя, Ейми изтичала в стаята си, отворила капаците на прозорците и се вгледала в нощта. Взирайки се във величието на звездите, тя неусетно се развълнувала. Все някой трябвало да е направил небесата и тя копнела да научи кой или какво. Повече никакви истории, никакви легенди. Тя искала факти.
Затова Ейми се молила с думите: „О Боже – ако има Бог, – открий ми Себе Си!” Два дни по-късно Бог щял да отговори на молбата й.
СВЯТИТЕ ТУЗАРИ ИДВАТ
Ейми „загубила стръвта в своите търсения”. На седемнадесет тя била красиво момиче, което очевидно имало всичко, което поиска. За разлика от останалите момичета от околността, тя никога не говорела за семейство и деца. Тя била много интелигентна и семейството й било добре финансово. Дрехите й били шити по поръчка. Родителите й я обожавали. Също така, можела да говори добре и да привлече слушатели с едно-две изречения, и била спечелила всяка надпревара за говорители, в която участвала. Тя обиколила танцовите зали и открила, че те били пълни с църковни членове. Всъщност първият човек, който я завъртял на дансинга, бил презвитериански служител. Но повече от всякога Ейми се нуждаела от Господ. И тя скоро щяла да Го открие.
Денят след като се молила на Бог да й открие Себе Си, тя се прибирала от училище с баща си. Докато пътували по главната улица на Ингерсол, тя забелязала на една витрина плакат, на който пишело: СЪЖИВЛЕНИЕ НА СВЯТИЯ ДУХ: РОБЪРТ СЕМПЪЛ, ИРЛАНДСКИ ЕВАНГЕЛИЗАТОР.
Ейми била чувала как тези петдесятни хора падали на пода и говорели на непознати езици. Била слушала и дивите истории за техните песни и танци. Тя била много любопитна, така че на следващата вечер, преди репетицията за коледната й програма Джеймс Кенеди докарал дъщеря си до мисията. Те седнали на последния ред.
ДОРИ ПТИЧКИТЕ СЕ УСМИХВАХА
На събранието Ейми била цялата очи. Тя била удивена, когато видяла някои от своите съграждани да пеят и да викат „Алелуя!” с вдигнати ръцее. Какво шоу! – помислила си тя. Само ако не била атеист, мислела тя, също би викала! Ейми наистина се наслаждавала на всяка част от това наивно шоу, наблюдавайки го от своята нтелектуална кула. Тогава излязъл Робърт Семпъл.
В този момент всичко за нея се променило. Семпъл бил висок около метър и осемдесет и пет, със сини очи, къдрава кестенява коса и чудесно чувство за хумор. Години по-късно Ейми все още щяла да говори с любов за очите му, които „носели светлината на небето”.
Семпъл бил ирландски презвитерианин, който бил напуснал родината си и отпътувал с кораб за Ню Йорк. После пътувал по суша до Торонто, Канада, а след това и до Чикаго, Илинойс. През 1901 петдесятното проявление на говорене на непознати езици се разпространило от Топека, Канзас чак до Чикаго. Именно там, в Чикаго, Робърт Семпъл за първи път говорил на езици. Докато работел като чиновник в универсалния магазин на Маршал Филд в града, Бог го призовал в служение. Той станал много успешен евангелизатор, познат из всички северни щати и Канада. А сега посетил родния град на Ейми.
Когато Семпъл влязъл в малката мисия, сякаш целият свят на Ейми замръзнал неподвижен. Преп. Семпъл застанал до амвона и отворил своята Библия на втората глава на Деяния. После той повторил една проста заповед: „Покайте се… покайте се!”
Ейми започнала да се върти неспокойно на мястото си. Всеки път думите на Семпъл пронизвали сърцето й като стрели. По-късно споделила: „Никога не бях слушала подобна проповед. Използвайки Библията като меч, той разцепи света на две.”
За младия евангелизатор не съществувало средно положение между това, да служиш на света, и да служиш на Бог. Ако обичаш единия, не би могъл да обичаш и другия. Или си за, или против Него. Било толкова просто. Ейми слушала внимателно всяка дума. Тогава младият евангелизатор вдигнал лице към небето и започнал да говори на езици. В нейните очи лицето му сякаш греело с вътрешна светлина.
Докато Семпъл говорел, Ейми можела отлично да разбере онова, което казвал. Това бил гласът на Бог, който й се разкривал в отговор на нейната молитва:
„От момента, в който чух онзи млад човек да говори на езици, до днес не съм се усъмнила и за миг, че има Бог и че Той ми бе показал моето истинско състояние – един беден, изгубен, нещастен, служещ на ада грешник.”
Три дни по-късно Ейми спряла двуколката си насред един пуст път, издигнала ръце към небето и извикала към Бог за милост. Тогава, изведнъж, по собствените й думи:
„Небето се изпълни със светлина. Дърветата, полето и малките птички, които прелитаха насам-натам, хвалеха Господ и ми се усмихваха. Толкова ясно осъзнавах опростителното действие на кръвта на Исус, че сякаш я чувствах да тече по мен.”
Най-сетне Ейми била новородена.
РАЗТЪРСЕНА ОТ СИЛАТА
Търсейки насока за своя живот, Ейми се молила и получила видение. Затваряйки очите си, тя видяла как една черна река тече стремглаво, повличайки със себе си милиони хора. Те били безпомощни да устоят на силното течение на реката и падали, увлечени от нея през един водопад. Тогава тя чула: „Стани ловец на души!”
Объркана от въпроси как въобще тя би могла да изпълни тази задача, Ейми започнала още по-усилено да търси Господ. Жените не можели да проповядват. Това просто не било позволено. Но Ейми вярвала, че ако Петър, един рибар, можел да проповядва, може би и една дъщеря на канадски фермер ще може да се справи. Така тя започнала да изучава Новия Завет, след което стигнала до заключението, че единственото изискване за човек, призован да проповядва, било кръщението в Святия Дух. И така, противно на желанието на майка си, тя започнала да посещава „бдения”, които се провеждали от известно време в Ингерсол, Онтарио.
На бденията в Ингерсол имало много проявления. Те се провеждали с цел, да се получи кръщението в Святия Дух. Тези „бдения” били смятани от повечето хора като крайно радикални. Дори от Армията на спасението се обърнали към Мини, за да обсъдят неочакваното петдесятно поведение на дъщеря й.
Но Ейми никога не се интересувала какво мисли който и да било. Всичко, което наистина искала да направи, било да угоди на Бог… и на Робърт Семпъл. Ейми се била влюбила в младия евангелизатор. В началото именно нейната любов към Робърт я накарала така усърдно да търси Бог. Тя силно желаела да Го познава, както Го познавал Робърт.
Успехът на Ейми в училище започнал да спада, понеже прекарвала твърде много време на бденията. Една сутрин, когато минавала покрай дома на жената, която организирала бденията, тя почувствала, че просто не може да продължи за училище — искала да говори на езици! Всъщност, тя толкова силно го искала, че обърнала гръб на влака и позвънила на вратата на тази жена. Тя вече бягала от училище, за да прекарва време в молитва.
Щом Ейми била поканена да влезе и споделила вика на сърцето си, тя и водачът на бденията започнали да търсят Господ и да се молят. Ейми дори помолила Бог да направи така, че да отменят учебните занятия, за да може тя да остане в очакване и да бъде изпълнена. Когато го направила, виелица връхлетяла Ингърсол. Леденият вятър не само й попречил да отиде на училище, но не й позволил и да се прибере вкъщи. Ейми била развълнувана! Тя била затрупана от снега за почивните дни, за да бди в Духа.
Рано на следващата съботна сутрин, докато всички в дома все още спели, Ейми станала, за да търси Господ. Издигайки гласа си към Бог, нейното хваление идвало от все по-големи дълбочини на сърцето й, докато накрая от нея излязъл „гръм”, който я разтърсил от главата до петите.
Ейми се свлякла на пода, чувствайки се сякаш издигната в безкрайни облаци на слава. Тогава изведнъж от устата й започнали да излизат думи на непознат език — първо на къси фрази, после на цели изречения. До този момент цялата къща била вдигната на крак от нейния глас и групата слязла с викове и радост на долния етаж. Сред тях бил Робърт Семпъл. Не е известно точно колко време той е прекарал в града на Ейми. Но вероятно е пътувал от време на време дотам, понеже присъствал, когато Ейми била кръстена в Святия Дух.
„НАЕЛЕКТРИЗИРАН” ТАНЦ
Робърт пътувал изключително много, но с Ейми си пишели редовно през зимата. Тогава, рано през пролетта на 1908 той се върнал в Ингърсол и й предложил да се оженят. Всъщност това станало в същата къща, в която Ейми приела кръщението няколко месеца по-рано. След шест месеца, на 12.08.1908 Ейми се омъжила за Робърт Семпъл в тяхната ферма близо до Салфорд, Онтарио.
Ейми не завършила гимназия поради любовта си към Семпъл. Всъщност тя изоставила всичко, за да обича, почита и да се покорява на своя съпруг. Робърт бил всичко, от което се нуждаела, за да се чувства богата и доволна от живота.
„Той беше моята теологическа семинария – щяла да напише тя по-късно, – моят наставник, моят нежен, търпелив и верен любим.”
Преди да се съберат, Ейми и Робърт успели да убедят нейните родители, че говоренето на непознати езици е библейско. Но им било много по-трудно да убедят Мини, че Бог ги е призовал да Му служат в Китай.
За да се подготви за пътуването, Робърт работел във фабрика денем, а проповядвал нощем. Скоро служението му ги отвело в Лондон, Онтарио, където те служели в различни домове. Робърт проповядвал, а Ейми свирела на пиано, пеела и се молела с обърналите се към Бог. Само за няколко месеца сто души приели кръщението в Святия Дух, а много повече били спасени. Те също така видели и много забележителни чудеса.
През януари 1909 семейство Семпъл се преместили в Чикаго, Илинойс, където Робърт бил ръкоположен от пастор Уилиям Дурам. Там те служили в продължение на няколко месеца в един италиански квартал и били много доволни и щастливи.
По-късно същата година семейството заминало за Финдли, Охайо с пастор Дурам, за да работят в една друга мисия. Именно там Ейми за първи път преживяла Божествено изцеление. То
се случило, след като Ейми си счупила глезена при падане по стълбите. Лекарят, който й поставил гипса, казал, че четири сухожилия са непоправимо засегнати и тя вече няма да може да ги използва. Било й казано също, да не стъпва на крака си поне един месец. Но Ейми продължавала да отива, куцайки, на молитвените събрания, въпреки че и най-леката вибрация на пода й причинявала огромни болки.
Накрая, на едно събрание болката станала толкова непоносима, че тя трябвало да се върне в стаята си. Докато седяла и гледала втренчено посинелите си и подути пръсти, тя чула глас, който й казал: „Ако отидеш до мисията и помолиш брат Дурам да положи ръце на твоя крак, Аз ще го изцеля.” Разпознавайки гласа на Господ, Ейми направила, както й било казано.
В мисията брат Дурам се разхождал по пътеката между редовете, но се спрял и положил ръка на крака на Ейми. Тя почувствала нещо като електрически ток да удря крака й и веднага след това пръстите й вече не били сини. Тя усетила, че сухожилията й се наместили, а костите й се сраснали. Тогава изведнъж болката изчезнала.
Развълнувана, Ейми помолила някой да свали гипса. След кратък спор те решили да го направят. Щом свалили гипса, били шокирани, като видели съвършено изцеления й глезен. Тогава Ейми си обула обувките и започнала да танцува из църквата!
ДЕМОНИ, ГЪСЕНИЦИ И ГОРЯЩИ ИНДУСИ
В началото на 1910 г. семейство Семпъл, които тогава очаквали детe, отплавали за Китай. Двамата посетили родителите на Робърт в Ирландия, после се отбили до Лондон, където той проповядвал на няколко събрания. Докато бил на едно от тях, един милионер християнин поканил Ейми да проповядва във Виктория & Алберт Хол. Ейми била едва на деветнадесет години и никога преди не била проповядвала пред много хора, но не искала да изпусне възможността да служи на Бог. Така че, малко напрегната, тя приела поканата.
Изправяйки се пред хората, изпълнили залата, Ейми отворила Библията си на Йоил 1:4. Тогава започнала да ги учи пророчески за възстановяването на Църквата през вековете. Всъщност, тя толкова се унесла в проповедта, че след събранието помнела само невероятното помазание, което вдъхновило посланието й. Тя не помнела какво била казала, но можела да види как накрая много от хората ръкопляскали, а други изтривали сълзите от очите си.
През юни 1910 г. двамата пристигнали в Хонконг. Но Ейми не била подготвена за онова, което видяла. Китайската храна от гъсеници, насекоми и плъхове я отвращавала, а в квартирата им било толкова шумно, че те не можели да си починат добре. В последствие открили, че апартаментът им е „обитаван” от демонични духове, които причинявали някои от звуците, които се чували денонощно.
Един ден индусите изгорили жив човек под прозореца на кухнята им. Това, прибавено към всичко останало, довело Ейми до ръба на истерията. Тя постепенно намразила мисията. И скоро, поради лошите условия за живот, и двамата с Робърт се разболели от малария. Състоянието на Робърт било по-тежко от нейното и на 17 август, само два месеца след тяхното пристигане, Робърт Семпъл бил мъртъв.
Ейми трябвало сама да се грижи за себе си в тази странна, чужда земя. Мъката й била непоносима, а тя била бременна с детето на Робърт. Месец след смъртта на Семпъл, на 17 септември 1910 г. тя родила малко момиченце, тежащо само килограм и осемстотин грама, и го нарекла Роберта Стар.
Но смъртта на Робърт потопила в скръб живота на Ейми. Нищо не можело да опише нещастието й, докато лежала на леглото в болницата, обзета от ужаса, породен от факта, че трябва да се справя сама. На моменти тя се обръщала към болничната стена и крещяла срещу нея.
Майката на Ейми, Мини, изпратила парите, необходими й, за да се върне у дома. Когато отчаяната мисионерска вдовица прекосявала Тихия океан на път към дома, малкото бебе, което държала в ръцете си, било единственото нещо, даващо й някаква надежда.
ДОМ, СКЪП ДОМ
Щом се завърнала у дома, Ейми скърбяла за Робърт повече от година, но също така продължила да търси Божията воля за живота си. Тя отишла до Ню Йорк, после до Чикаго, надявайки се да служи в църквите, които Робърт бил оставил. Тогава здравето на детето се влошило и тя се завърнала в родния си дом. Но мъката на Ейми не я задържала дълго на едно място и след време тя отново се завърнала в Ню Йорк.
Докато била там, срещнала Харълд Макферсън, който скоро станал вторият й съпруг. Макферсън бил от Род Айлънд и го описвали като солиден, разумен, с голяма сила и много мил.
На 28 февруари Ейми и Харълд се оженили. Ейми нарекла Харълд Мак. Роберта го наричала татко Мак. Те се преместили в Провидънс, Род Айлънд, където се настанили в малък апартамент. Мак получил работа в една банка, а Ейми домакинствала вкъщи. През юли 1912 г. тя очаквала второто си дете.
Според нея единственият истински проблем, с който двамата с Мак трябвало да се борят в семейните си взаимоотношения, бил в областта на крайно различните им цели. Тя оприличила трите години след сватбата им на историята на Йон. Ейми била избягала от Бог и в резултат на това била измъчвана от депресия. През тези години тя често избухвала, боледувала и в края на краищата преживяла емоционален срив. Но никога не открила пред света своите проблеми.
„ЩЕ ГО НАПРАВИШ ЛИ?”
Тогава, на 23 март 1913 г. се родил единственият й син Ролф и като майка тя започнала да осъзнава, че емоционалната зрялост и стабилност, които изграждала в себе си, щели да й бъдат от полза в бъдеще. Скоро след като родила, Ейми започнала да чува гласа на Господ, който й казвал: „Проповядвай Словото! Ще го направиш ли? Ще го направиш ли?” Тя чувала този глас най-вече, когато почиствала къщата.
Чувствителността към Божия глас, която Ейми развила през онези години, щяла след време да разтърси една спяща нация. Разказват, че в своето служение тя говорела нежно на хилядите, както майка говори на децата си.
През 1914 г. Ейми работела в града, като проповядвала и поучавала в неделни училища, но това не задоволявало призива й, който по това време вече гърмял: „ВЪРШИ ДЕЛОТО НА ЕВАНГЕЛИЗАТОР! ЩЕ ГО НАПРАВИШ ЛИ?”
Но през същата 1914 г. Ейми се разболяла тежко. Тя имала проблеми със сърцето и страдала от кръвоизлив в стомаха. След няколко операции състоянието й не се подобрило и тя се отчаяла дотам, че молела Бог да я остави да умре.
Лекарите повикали майката на Мак и Мини, за да им съобщи за наближаващата смърт на Ейми. Но когато Мини ги излушала, тя ясно си спомнила, как някога се молила за малкото си момиче. Тя си спомнила за своя обрек – че Ейми ще изпълни призванието, което тя самата била отхвърлила. Тя се държала за Божието обещание, отказвайки да остави Ейми да умре. Медицинските сестри се разплакали, докато гледали как Мини стои над тялото на Ейми, обляна в сълзи и подновяваща обещанието си пред Бог.
Нямало почти никаква надежда и санитарите преместили Ейми в отделението, където лежали умиращите. Тогава Ейми проговорила от дълбоката кома. Тя призовавала хората към покаяние и отново чувала гласа: „ЩЕ ГО НАПРАВИШ ЛИ?” Тя събрала сили да прошепне, че ще го стори. Тогава отворила очи и ето, че болката си била отишла. След две седмици тя била на крака и здрава.
“БЯХ ЛЕГНАЛА ПО ГРЪБ В СЛАМАТА”
Но Мак, който работел нощна смяна в банката, бил крайно незаинтересован от духовни неща. Той искал Ейми да бъде като другите жени; искал да почиства къщата, да готви храната, но Ейми била принудена да изпълни своето призвание. Затова, през пролетта на 1915 г., след като Мак тръгнал за работа, Ейми опаковала багажа, грабнала Роберта и Ролф и заминала за Торонто.
Тя телеграфирала на Мак, преди да отпътува, за да посети първото си петдесятно лагерно събрание: „Опитах се да вървя по твоя път, но не се получи. Не искаш ли да дойдеш и да опиташ по моя път? Сигурна съм, че ще сме щастливи.”
Мини се съгласила да се грижи за децата, за да може Ейми да започне служението си. А Мак откликнал на телеграмата на Ейми. Но минали много месеци, преди той да може да я настигне. Дотогава те вече били толкова далеч един от друг духовно, че Мак не можел да върви с нейното темпо, колкото и да се опитвал.
Ейми вече била посветила бъдещето си, но се бояла, че никога повече няма да действа в същата сила, както някога с Робърт. Тя се страхувала, че помазанието на Бог я е било напуснало. Но страховете й се изпарили, когато била топло посрещната от своите приятели на лагерното събрание. Тя била вдъхновена, когато чула тяхното сърдечно хваление и усетила как Божият огън се разпалва в нея.
Все пак имала нужда да изповяда своето отпаднало състояние пред Господ и още при първия призив към олтара на лагерното събрание, тя била първата, която излязла напред. Щом коленичила при олтара, усетила Божията благодат и приемане.
„Тази любов – спомняла си тя – беше повече, отколкото можех да понеса. Преди да разбера, вече бях паднала по гръб в сламата, повалена от силата.”
Ейми останала на това лагерно събрание със седмици. Тя миела съдове, гледала бебета и се молела за хората. Много време било минало, откакто за последен път се чувствала толкова щастлива.
СКЪСАНА ПАЛАТКА И ЗАКЪРПЕН БРАК
Скоро Ейми започнала да проповядва. Тя използвала всички възможни методи, за да привлече хората, и те пътували на големи разстояния, за да я чуят. През 1915 на едно от нейните събрания присъствали повече от петстотин души. Тя се превърнала в знаменитост. Освен, че била много драматичен проповедник, тя била и жена, а жените проповедници били рядкост през онези дни. Затова всички били любопитни да я видят и чуят.
Хората от града събрали $65 на едно от нейните събрания. С това дарение тя могла да закупи така нужната й палатка, струваща $500. Развълнувана от сделката, Ейми разгънала платното, за да издигне палатката. Но за нещастие сделката се оказала лоша. Платното било скъсано и раздрано на места. Ейми бързо събрала доброволци, с които кърпела дупки, докато пръстите им се подули с пришки. До залез слънце палатката била закърпена и издигната.
От Ейми извирало естествено съпричастие, което отличавало нейните методи на служене и привличало тълпи от хора с всякакво житейско положение. Хората можели да я възприемат, защото в края на краищата всеки имал майка. А онези, които идвали, преживявали силата на Бог чрез удивителни проявления. Мнозина идвали просто, за да усетят присъствието на Бог, а хиляди приемали кръщението.
ЦЪРКВА НА КОЛЕЛА
През следващите седем години Ейми прекосила шест пъти Съединените щати. Между 1917 и 1923 тя проповядвала в над сто града, а продължителността на престоя й се движела между две вечери и един месец.
Първото преживяване, свързано с Божествено изцеление в нейното служение, се случило с една жена, страдаща от ревматоиден артрит. Вратът й бил толкова изкривен, че тя не можела да погледне към евангелизаторката. Но веднага след молитвата на вяра тя обърнала главата си и погледнала Ейми право в очите. Бог я бил изцелил. Когато погледите на двете се срещнали, Ейми го знаела със сигурност.
Тя споделила открито, че никога не е търсила изцелително служение и мисълта за такова не я привличала. Но изцелението дошло заедно с евангелизаторското й призвание и след като чули за необикновено силните резултати в отговор на молитвите й, хората се тълпели за молитва.
След една поредица от събрания парите от даренията били достатъчно, за да бъде закупена кола Пакард от 1912 за пътуванията им. Тя скоро се превърнала в нейната църква на колела. Ейми се изправяла на задната седалка за осем до десет събрания на ден. А между отделните събрания тя раздавала поучения и листовки, канейки всички да дойдат.
Въпреки, че Ейми говорела на събранията си с благодат, също така била и много силна физически. Тя заякнала, докато разнасяла палатката си и забивала коловете й в земята при всяко разпъване. Всъщност, тя била по-гръмогласна и по-силна от повечето мъже.
ИЗГАРЯНИЯ, МЕХУРИ И КАРНАВАЛИ
Както бе споменато по-рано, проповедите на Ейми се отличавали с обич и нежност. Тя често се държала със слушателите като майка с детето си. Никога не осъждала, нито заплашвала, винаги насърчавала своите слушатели да се влюбят в благодатта и милостта на Бог.
Но и като истинска майка, Ейми не била слаба. Веднъж една лампа избухнала в лицето й, обгръщайки я в пламъци. Тя бързо потопила главата си в кофа с вода, но по врата и лицето й вече се били появили мехури. На всичко отгоре това се случило пред очите на зяпачи, които й се присмивали. Палатката била пълна вечерта, когато се случил инцидентът, затова тя излязла отзад, изпитвайки силни болки. Един от присмиващите се изскочил на платформата и казал: „Дамата, която проповядва Божествено изцеление, се нарани. Изгори си лицето, така че тази вечер няма да има събрание.”
Но веднага след като казал това, Ейми се втурнала обратно в палатката и се качила на платформата. Тя била в агония, но успяла да събере сили да седне на пианото и да извика: „Хваля Те, Господи, който ме изцеляваш и отмахваш болката!” Тогава за две-три строфи от песента, присъстващите станали свидетели на чудо – лицето на Ейми от яркочервено се върнало към естествения й тен!
Ейми използвала всички възможни начини да привлече тълпите, затова, когато пристигнала в един град по време на карнавал, тя усетила, че усилията й ще са напразни, ако няма добър план. Тя разгледала многото дефилиращи платформи, всяка носеща мотото на някой щат или местна фирма. После набързо преобразила своя Пакард от 1912 в платформа за шествието! Нейният екип й помогнал да го покрие така, че да изглежда като хълм с палатка на върха, после го украсила с палмови клони и испански мъх. Отстрани изписала: „Исус идва скоро!” и „Аз отивам на петдесятното лагерно събрание, а ти?”. Ейми седнала вътре и свирела с детския си орган, докато Мак вкарал колата между другите участници в манифестацията, без да бъде забелязан от полицая. Това се харесало на тълпата и хората изразили своето одобрение с гръмки смехове и овации! Същата вечер те напълнили палатката! „Това, което им хареса най-много – спомняла си Ейми, – беше нашата дързост.”
ОТ МАК ДО МИНИ
Някъде по това време Ейми започнала да издава «Сватбен зов». Изданието започнало като вестник от четири страници, но за три месеца се превърнало в списание от шестнадесет страници с много снимки, проповеди, стихове и абонаментна такса. Ейми започнала да го издава с намерението да промени Църквата, като „отстрани осъждението и греха, за да подхване празничния тон на една щастлива сватба.”
Ейми имала репутация на служител, насърчаващ свободата в Святия Дух, която привличала хора с най-различно минало. Скоро всеки търсач на силни усещания, скитник и религиозен фанатик от околността се появявал на службите й. Когато събранията били малки, тя лесно ги владеела. Но когато присъствали повече от хиляда души, единственият начин, по който можела да успокои техните емоционални изблици, бил да завършва събранията, разказвайки различни истории. Също така използвала музика и театър, и го правела доста майсторски. Не след дълго включвала разкази и драма в проповедите си.
По това време тълпите растели стремглаво. Но семейният живот на Ейми отново пострадал в резултат на несъгласия между нея и Мак относно служението. Той не харесвал неустановения живот, който живеели, нито разбирал видението й за бъдещето. Накрая, след дълъг спор, продължил цяла нощ, Ейми си опаковала нещата, взела Ролф и напуснала Мак за последен път.
Няколко години по-късно Мак подал молба за развод, твърдейки, че Ейми го е изоставила. Но тя възразила, твърдейки точно обратното. Мак се оженил повторно и заживял много по-обикновен семеен живот.
Тогава Мини се присъединила към служението на Ейми и довела със себе си дъщерята на Ейми, Роберта. Тя вече била на седем и не била виждала майка си от две години. Но след като вече била при нея, тя скоро намерила служението на майка си много вълнуващо и обичала да я гледа как проповядва.
Мини бързо овладяла опасните множества. Ейми привличала огромен брой хора. Когато хиляди се тълпели на събранията й, отчаяно се нуждаела от някой, който да й помогне да ги владее. А на мама Кенеди й се удавало естествено. Тя вярвала, че евангелизирането е нещо повече от вяра – то се нуждаело от организация! Педантизмът на Мини се връзвал чудесно с помазанието на Ейми и след време щял да отведе дъщеря й от палатките до колизеумите.
УДЪЛЖЕНИ ОБУВКИ И ШИШЕ С ОБЛАЦИ
Децата на Ейми казват, че сред цялата суматоха и грижите на служението, те винаги са се чувствали сигурни, докато били на път с майка си. Те обичали да пътуват с нея. Някои обвинявали Ейми, че прави живота им труден. Но истината е, че и двамата били силно разочаровани, когато не можели да отидат някъде с нея!
Ролф и Роберта са запазили чудесен спомен за своята майка. Роберта си спомня историите, които нейната майка й разказвала, докато били на път. Веднъж, докато пътували, Ейми направила толкова живописно описание на някакъв облак на небето, че Роберта поискала от майка си да й „хване облак”. Тогава Ейми отбила встрани, грабнала една празна бутилка и слязла от колата. После държала бутилката във въздуха, докато влагата и мъглата около нея образували малки капчици от вътрешната страна. Когато се върнала обратно в колата, тя я подала на Роберта, пълна с истински облак.
Ролф си спомня как веднъж спешно се нуждаел от обувки и как получил един чифт като подарък. Щом кутията пристигнала, всички били много развълнувани. Но когато Ролф се опитал да ги обуе, се оказало, че са му малки. На мястото на вълнението се настанило разочарование, но тогава Роберта попитала: „Мамо, какви обувки са носили децата на израилтяните в пустинята?… Ходилата им сигурно са растяли.” Тогава, без да се замисли, Ейми отвърнала: „Бог трябва да ги е разтягал.” Тогава Роберта попитала дали Бог не би направил същото с обувките на Ролф, на което Ейми отговорила: „Не зная, но хайде да коленичим и да Го помолим.” След това Ролф отново опитал да обуе обувките и този път те му били по мярка!
Имало друг случай, когато Ролф си играел бос във високата трева около лагерното събрание и си наранил крака, стъпвайки върху нещо остро. Ходилото му било порязано дълбоко и потекла тъмночервена кръв.
Щом научила за случилото се с Ролф, Ейми бързо го намерила и го отнесла до леглото му в тяхната палатка. Ролф пази нежния спомен за това как майка му държи неговия крак, докато моли Бог на колене за неговото изцеление. Ейми разказала, че докато се молела, почувствала сякаш болката била изсмукана от крака на сина й, преминавайки в нейните ръце. Почти веднага след това Ролф заспал.
След много часове Ролф бил събуден от далечните викове на множествата в събранието. Той седнал в леглото си и в този момент видял петната кръв по чаршафа. Той грабнал крака си и погледнал порязаното ходилото, но не видял и следа от рана. Помислил си, че е объркал крака и бързо сграбчил другия, но и другото му ходило било гладко. Развълнуван от гледката, Ралф осъзнал, че бил напълно изцелен!
КОСТЮМ ЗА РОЛЯТА
Единствената ранна петдесятна доктрина, за която се знае, че Ейми твърдо е отхвърляла, било учението за освещението като второто действие на благодатта. Тя наистина чувствала, че онези, които проповядвали или преследвали „християнско съвършенство”, често обръщали гръб на хората от света, създавайки по този начин религиозна изолация.
Ейми искала Евангелието да бъде достъпно за всички и не желаела някой, който идва да чуе Божието Слово, да се чувства унижен. Тя била натъжена от чувството за превъзходство, което намирала в църквата и което държало настрана нуждаещите се грешници. Тя наричала греха грях, като приканвала всички към покаяние:
„Каквото и име да му измислите, грехът си е грях… Бог гледа на сърцето, а колкото до светостта – без святост никой няма да види Господ. Трябва да бъдем спасени, трябва да бъдем осветени, но всичко това става чрез скъпоценната кръв на Исус Христос.”
През 1918 г., когато в Европа бушувала Първата световна война, а Америка била поразена от смъртоносни грипни епидемии, Ейми и нейните доктрини били възприемани като лъч надежда. Една от основните страни на нейното служение, високо ценена от всички, била прокарването на идеята за Божия слуга. За да демонстрира това, един ден, докато търсела да си купи нова рокля, Бог й показал какво да си вземе:
«Ти си слугиня, не е ли така? Качи се на втория етаж и кажи, че искаш да разгледаш слугинските рокли» – казал Той.
Ейми се покорила и си купила две слугински рокли за $5. Оттогава тя винаги ходела облечена със своята отличителна слугинска рокля и боне.
ОБЕЩАХ ТИ ГРАДИНА С РОЗИ
Една вечер, когато Роберта била болна от грип, тя попитала своята майка защо те нямат дом като всички други. Докато Ейми се молела за изцелението на Роберта, Бог й говорил и й казал, че не само ще вдигне дъщеря й от леглото, но и че ще им даде дом в Южна Калифорния. Тя дори видяла видение на новия им дом с розова градина отпред.
Когато Роберта се оправила, всички се отправили към Калифорния. След време Роберта разказвала, че с брат й така и не разбрали по какъв свръхестествен начин се били сдобили с този дом, защото: „Думите на майка бяха като паричен чек – осребряването никога не е било проблем.”
Самото пътуване било немалък подвиг. Пътните карти били рядкост, градовете били далеч един от друг, а състоянието на пътищата било неясно. Но нищо не спряло Ейми.
На път за Западния бряг Ейми спряла в Йндианаполис малко, след като били вдигнали грипната карантина. Точно тогава тя срещнала Мария Удуърт-Етер. Дългоочакваната среща с тази жена, която толкова я вдъхновявала, и възможността да я чуе да проповядва, били най-вълнуващото нещо в живота й!
Когато най-сетне пристигнала в Лос Анджелис в края на 1918, славата й я била изпреварила. По това време Мисията на улица Азуза била само спомен. Нейните членове се били пръснали из целия град, но всички те чакали човека, когото Бог би използвал, за да ги събере отново заедно. И когато Ейми пристигнала, те вярвали, че тя е този човек.
Два дни след пристигането си, Ейми проповядвала послание, озаглавено „Извикайте! Понеже Господ ви е дал града”. В началото на 1919 г. пътеките, партерът и нишите на прозорците на филхармоничната аудитория вече били препълнени всеки път с хора, дошли да я чуят.
Хората на Лос Анджелис не спирали да се грижат за Ейми и семейството й. Само две седмици, след като тя дошла, една жена станала по време на едно събрание, казвайки, че Господ бил сложил желание в сърцето й да даде на евангелизаторката парцел земя, на която тя да си построи дом. Други хора станали и обещали своя труд и материали. Дори розовите храсти от видението й били подарени и до април къщата с покрити веранди и камина била вече реалност.
ЕДНА ЖЕНА С МНОГО ЛИЦА
По това време Ейми разбрала, че силно се нуждае от постоянно място, където да проповядва. И така, в периода 1919-1923 тя прекосила девет пъти Съединените щати, като проповядвала и събирала пари за построяването на Анджелъс Темпъл. Където и да пътувала, хората я обичали.
Докато проповядвала, Ейми можела да променя тона си от „детско бръщолевене” и момичешки истории, което правела често пред по-стари слушатели, на които това се харесвало, до сериозен, плътен глас на една печелеща души пророчица. Бог я бил надарил със способността да нагажда изговора си за различните ситуации.
Пресата открила Ейми през 1919. Когато го направила, тя била въвлечена в една от най-прочутите медийни игри на любов и омраза в историята на Америка. Ейми ги обичала, но те никога не били сигурни какво им готви тя! Те не били свикнали някой да се възползва така от техните прийоми и се опитвали да я изиграят с въпроси от рода: „Ейми, копринените чорапи зло ли са?” В отговор тя кръстосвала елегантно крака и отвръщала: „Всъщност, зависи каква част от тях се вижда.” Подобни интервюта били напълно в услуга на Ейми и впоследствие я направили национален феномен.
Първата зала, в която Ейми проповядвала в Балтимор, Мериланд, побирала три хиляди души. Но местата се оказали недостатъчни и се наложило част от хората, дошли за събранията, да бъдат върнати. И така, тя наела друга аудитория, която побирала шест хиляди. Именно там Ейми шокирала гражданите на Балтимор, като разкрила демоничното присъствие в една прекалено буйна поклонничка. До онова време се смятало за неетично да се противопоставиш на някой, който бил „екзалтиран” за Бог. Но Ейми я смъмрила и помолила един член от хора да я отведе и задържи в отделна стая.
След като се молила и наблюдавала жената, Ейми отправила предизвикателство към християнската етика на деня, и призовала Църквата към духовна зрялост:
„Жената действително се оказа невменяема, която е била в лудница… Все пак много от светиите биха оставили една такава жена да се качи на платформата – от страх да не угасят Духа.”
Скоро Ейми обиколила цялата страна и провела събрания в единадесет големи града за период от четиринадесет месеца. Където и да идела, се случвали невероятни чудеса. И където и да идела, местната преса публикувала резултатите на първа страница.
Разказват, че когато Ейми влизала в залата преди събрание, там често имало отчаяно болни хора, които я очаквали, за да се докоснат до нея. Щом ги видела, тя се втурвала съкрушена обратно в своята гримьорна, да се моли на Бог за помощ.
Където и да отидела Ейми, хората се тълпели да я докоснат. Тя с ужас гледала как полицията трябвало да залости вратите, за да я предпази.
След време, когато вечер затваряла очи, всичко, което виждала, били онези хиляда и седемстотин души, натъпкали се в зала за хиляда. Тя виждала мястото пред олтара и партера, изпълнен с болни и се събуждала с мисълта как Исус се справял с всичко това:
„Нима не разбирате как Исус трябваше да влезе в една лодка и да се отдалечи малко от сушата, за да може да проповядва на хората?”
През 1921 г. в продължение на три седмици Ейми имала поредица от събрания в Денвър, Колорадо, на които шест хиляди души изпълвали Градската аудитория по два или три пъти на ден. Една вечер се наложило осем хиляди души да бъдат върнати.
„МИНИ” – НИЩО ОБЩО С ЕДНОИМЕННАТА МИШКА
През тези велики дни на служението, Мини зорко бдяла над здравето на дъщеря си. Тя го считала за най-приоритетна грижа, понеже ако здравето на Ейми пострадало, същото щяло да постигне и служението. Двете били по-скоро като сестри, отколкото като майка и дъщеря, но никога не изградили истинска духовна връзка.
Мини била невероятен организатор. Тя движела всичко в служението на Ейми и финансите никога не излизали на червено. Тя била твърда и понякога спяла само по два часа на нощ. Мини проверявала всички болни преди службата, за да отдели саботьорите. Тя също така прекарвала дълги часове с инвалидите преди започването на службата.
Мини никога не сядала да яде. Тя хапвала на крак в най-непривични моменти между регистрирането на инвалидите, посрещането на делегатите и инструктирането на помощниците и разпоредителите. Работела усърдно, за да осигури постоянната финансова подкрепа на служението. Но така и не могла напълно да схване призива на Ейми. И никога не разбирала защо Ейми прави онова, което прави.
Ако някой започнел да се сближава с Ейми, тя не оставяла дъщеря си на мира, докато дадената връзка не бъде разрушена. Мини била причината много от работещите в служението да напуснат или да бъдат уволнени. Може би това е причината Ейми да нямала близки приятели за по-продължителен период от време. Взаимоотношенията им на майка и дъщеря винаги били стресови. И в последствие усещането на Ейми, че е „притежавана” и „контролирана” щяло да ги накара да се разделят.
През 1921 г. Ейми се уморила да кръстосва пътищата и започнала да търси земя, на която да построи Анджелъс Темпъл. Тя намерила търсеното място в съседство с престижния Ехо Парк на Лос Анджелис, който бил заобиколен от много трева, поляни, използвани за пикник, и едно красиво езеро.
„ПЪРВА” – ОТ ККК ДО ХОЛИВУД
Ейми била „първа” в много области. Докато строяла храма, оукландската радиокомпания Рокридж я поканила да бъде първата жена, проповядвала по радиото. Това запалило нов огън в нея и когато му дошло времето, тя построила своя собствена радиостанция. Но първо трябвало да изгради храма.
Всеки давал своя принос за построяването на сградата. Кметове, управници, цигани, дори и Ку Клукс Клан давали с готовност. Въпреки че Ейми не се съгласявала с ККК, те все пак я обичали. Но точно тази тяхна „любов” ги подбудила да извършат престъпление.
След едно събрание в Денвър през юни 1922 Ейми се била отделила настрана с една репортерка, когато някой я повикал да се моли за един инвалид отвън. Тя поканила репортерката да я придружи, за да бъде свидетел на молитвата. Но щом излезли през вратата, двете били отвлечени със завързани очи и отведени на събрание на ККК.
Оказало се, че всичко, което искали, било лично послание от жената евангелизатор. Посланието, което Ейми им дала, било от Матей 27 за „Варава, човекът, който си мислеше, че никога няма да го хванат”. След като свършила с проповядването, тя учтиво изслушала водачите на клана, които дали обет за своята национална „тиха” подкрепа за Ейми. За тях това означавало, че където и в Съединените щати да идела, тя можела да разчита на тях да я наблюдават и защитават. После те отново им завързали очите и ги върнали обратно при залата в Денвър.
Репортерката публикувала голям материал за отвличането, който издигнал Ейми още повече и донесъл още много пари за строежа на храма.
В края на 1922 храмът, побиращ пет хиляди души, най-сетне бил завършен. Посвещението на сградата станало на една екстравагантна новогодишна служба в навечерието на 1923 г. Онези, които не могли да присъстват, видели негов модел, качен на покритата с цветя платформа, заедно с пеещи членове на хора, който взел участие в Пътуващия парад на розите в Пасадена. Всъщност той спечелил наградата Гранд Маршал.
Вестник New York Times отразил подробно посвещаването и оттогава петте хиляди места на Анджелъс Темпъл се пълнели по четири пъти всяка неделя.
Храмът имал съвършена акустика. Говорело се, че много продуценти от Холивуд се надявали Ейми да се провали, за да могат просто да се сдобият със сградата и да я превърнат в театър. Но Ейми не се провалила и впоследствие сама я преустроила в театър. Това било театър за Бог.
Според Ейми цялата Библия била свята драма, чието предназначение било да се проповядва и да се илюстрира на сцената. Тя вярвала, че именно в това отношение деноминацюнните църкви били загубили остротата си. Ейми наистина вярвала, че Църквата била станала твърде студена и скована, докато любовта на света към развлеченията им носела насърчение, радост и смях. Тя също така смятала, че това било причина толкова много християни да гладуват за развлечения.
През юли 1922 Ейми нарекла Анджелъс Темпъл Църква на четирите истини, заради едно видение, което получила, докато проповядвала от първа глава на Езекил. През първия ден на нейната новоучредена асоциация в нея били записани хиляда пастири на църкви.
Всяка седмица две събрания в храма се посвещавали на молитва за болните. Въпреки че имала екип от двадесет и четири старейшини, Ейми провеждала лично повечето от тези събрания до своя край през 1944 г.
Молитвите за изцеление в Лос Анджелис имали зашеметяващи резултати, които обаче не били толкова забелязани от обществеността, колкото онези в националните кампании на Ейми. В по-големите служби в храма вниманието било съсредоточено върху печеленето на души и обучаването на ловци на души.
НЯКОИ ИСТОРИИ ОТ ХРАМА
Безусловно храмът на Ейми е бил много заето място. Там имало молитвена кула, където имало хора по двадесет и четири часа на ден. Ейми също така събрала сто гласа хор и духов оркестър от тридесет и шест души. На всяка служба светилището се изпълвало с музика. Тя поръчала костюми, аксесоари и декори, за да подчертае проповедите си в Холивуд. Повечето от хората в Лос Анджелис знаели, че посещаването на служба в Анджелъс Темпъл е доста голямо събитие.
«Ейми притежавала забележително чувство за хумор и въпреки че ранните й проповеди имали много недостатъци, тя винаги се стараела да се възползва от тях. Веднъж, за да оживи малко своята Едемска градина, тя наела папагал ара от гостуващ цирк. Но тя не знаела за неговия вулгарен, мръсен език, който бил научил, докато работел с шоуто. Някъде по средата на нейния разказ, папагалът се обърнал към нея и казал: „О, върви в ада.”
Петте хиляди присъстващи изтръпнали, невярващи на ушите си. Тогава, сякаш, за да е сигурна, че всички са я чули, птицата повторила същите думи отново! Но Ейми не се предала. Тя се възползвала по най-добрия начин от гафа – както правела винаги, като започнала да „свидетелства” на птицата, подтиквайки я да отговори. После, когато папагалът повторил нейните думи, присъстващите изпаднали във възторг! Накрая тя „убедила” наетата птица в правотата на християнското учение, като й обещала едно клонче на небето за участието й в нейното шоу.
Разбира се, някои служители преследвали Ейми заради нейните методи. Но тя просто им отговаряла с думите:
„Покажете ми по-добър метод да убедя желаещи хора да дойдат на църква и аз ще се радвам да опитам вашия метод. Но, моля ви… не ме карайте да проповядвам на празни столове. Нека не си губим времето, да се караме за методи. Бог може да ни използва всички. Спомнете си древната рецепта за задушен заек. Тя започва с думите: Първо си хванете заек.”
МИГАЩИ ЗВЕЗДИ, БИБЛЕЙСКО УЧИЛИЩЕ И РАДИО
Много холивудски звезди искали да чуят онова, което Ейми имала да каже. Често храмът бил посещаван от Мери Пикфорд, Джийн Харълд и Клара Бау. Чарли Чаплин успял да се промъкне на няколко от службите й и по-късно станал добър приятел на Ейми. Всъщност Чаплин по-късно щял да й помага при поставянето на драматизираните проповеди в храма, а Ейми щяла да му покаже истината на живота.
Също и Антъни Куин свирел в нейния оркестър. Куин бил с Ейми преди своя голям дебют като актьор. Докато бил още младеж, Ейми го взела като свой преводач на испански по време на турне. Прочутият в цял свят актьор заявил, че един от най-великите моменти в живота му бил, когато Ейми го забелязала. Той казал:
„Години по-късно, когато гледах как работят големите актриси, аз ги сравнявах с нея… Ингрид Бергман… Кетрин Хепбърн… Грета Гарбо… всички те не можеха да се сравнят с онзи пръв токов удар, който Ейми Семпъл Макферсън предизвика в мен.”
През февруари 1923 г. Ейми отворила своето училище за служители, което по-късно станало известно като Библейски колеж (Light of International Foursquare Gospel Evangelism). Ейми била неуморим преподавател.
В училището „Сестрата”, както движението я наричало, служила като учител и честно разкривала своите слабости, както и силните си страни пред учениците. Любимите й християнски автори били Уесли, Буут и един канадски съживител на име Алберт Бенджамин Симпсън. Ейми често цитирала тези мъже и преподавала от техните книги.
Понякога тя проверявала учениците, като си тръгвала рано и им казвала да останат и да се молят. После се скривала някъде в коридорите и когато учениците си тръгвали, тя наблюдавала кои си тръгват безгрижно и кои са достатъчно внимателни, да забележат и вдигнат хвърлена на пода хартийка. Внимателните получавали нейната похвала, понеже тя вярвала, че вниманието към подробностите създава ценни, чувствителни служители.
През февруари 1924 г. Ейми пуснала радио KFSG (Kail Four Square Gospel) c първия лиценз за радиостанция, издаван на жена. Това била и първата християнска радиостанция.
МЪРТВА ЛИ Е ЕЙМИ?
През 1926 Ейми усещала нуждата от добра почивка, затова отпътувала за Европа и Святата земя. Но всъщност проповядвала през по-голямата част от времето. Когато се завърнала през 1926, избухнал най-големият скандал и спор около служението й. На 18 май, докато се любувала на красивия следобед на плажа със своята секретарка, Ейми си записвала последни бележки за проповедта същата вечер. Тя помолила секретарката си да се обади в храма и да съобщи за промените, но когато тя се върнала, Ейми била изчезнала. Секретарката й помислила, че Ейми е отишла да поплува, затова претърсила с поглед водата, а после уведомила властите.
През следващите 32 дни изчезването на Ейми се превърнало в най-горещата новинарска история в света. Плажовете на Лос Анджелис били прекопани и водите около плажа били претърсени за някаква следа от нея. Не било открито нищо.
В това време в Анджелъс Темпъл получили писмо с искане за откуп от $25.000. Мини го изхвърлила заедно с останалите щури писма, които ги заливали. После било получено писмо от друго място, изискващо $500.000, и вестникарите пощурели. Съобщения за това, че е „забелязана Ейми” се превърнали в хита на деня. Веднъж тя била „видяна” на шестнадесет различни места от Източния до Западния бряг в един и същи ден.
ОТВЛЕЧЕНА!
Накрая била обявена прощална служба в памет на Ейми за 20 юни. Три дена след службата Ейми влязла пеша в Дъглас, Аризона от пустинята на Агуа Приета, Мексико.
Когато я запитали къде е била, Ейми разказала пред света, че след като нейната секретарка я оставила онзи ден на плажа, до нея се приближили мъж и жена с молба да се помоли за тяхното умиращо дете. Тя разказала, че жената плачела, а мъжът носел наметало, с което да покрие банския си костюм, само и само да склони. Тогава тя се съгласила да им помогне и ги последвала до колата им. Ейми обяснила как е правила това много пъти и не му мислила много.
Но когато тримата пристигнали при колата, Ейми забелязала, че двигателят бил запален. Тя казала че на волана имало мъж и че жената, представяща се за майката, влязла преди нея в колата. После предполагаемият баща й наредил да влезе в колата и я бутнал грубо. Следващото нещо, което видяла, било как някой й държи главата назад, а жената й навряла напоен с хлороформ парцал в лицето.
Когато Ейми се събудила, тя се намирала в колиба, охранявана от жена и двама мъже. Тя разказала как те я заплашвали, отрязали част от косата й и горили пръстите й с пура. Тя казала, че когато я преместили на друго място, двамата мъже ги оставили, а тя успяла да избяга, докато жената била на пазар. Ейми била завързана с чаршафи, но успяла да ги среже с назъбена капачка от консерва. След като се освободила, Ейми избягала през прозореца, а после вървяла през пустинята часове наред, докато стигнала до едно бунгало в Дъглас, Аризона.
Когато най-сетне получила съдействието на полицията, след като те повярвали на твърденията й за нейната самоличност, Ейми позвънила на Мини в Лос Анджелис. Но дори Мини не й повярвала, докато Ейми не разкрила нещо, което само тя можела да знае за личния й живот.
КАКВО МИСЛИШ?
След като прекарала една нощ в болницата, Ейми била посрещната отново в Анджелъс Темпъл от около петдесет хиляди души. Но нейните премеждия едва започвали.
Ейми обвинила и описала своите похитители, но те не били открити. А когато от полицията я придружили в опита й да проследи обратно следите си през пустинята, те не открили никъде в околността колиба, отговаряща на описанието й.
Тогава областния защитник на Лос Анджелис Аса Кийс я обвинил в лъжа и стигнал доста далеч в желанието си да я дискредитира. Хора твърдели, че са я видели в бунгало в Кармел заедно с нейния радиопродуцент Кенет Ормистон и Кийс осигурил много свидетели в опит да докаже обвинението си.
Що се касае до вероятни похитители, вярно е, че Ейми имала много врагове в подземния свят. Гангстерите притежавали огромна мрежа за проституция, трафик на наркотици, изнудване и нелегално производство на алкохол в района на Лос Анджелис. А Ейми била спечелила някои от техните ключови хора за Господ.
Също така е вярно, че Ейми редовно отваряла вратите на своите радиопредавания, за да позволи на новоповярвали да свидетелстват за своето спасение. Но когато тези бивши престъпници разказвали в ефира своите свидетелства, те не говорели само за своето спасение, но разкривали и престъпните дела на своите някогашни колеги, като често ги назовавали по име.
Ейми никога не променила историята за своето отвличане. Всъщност, единствено нейната версия така и не се променила.
Журналистите, детективите и прокурорите променяли своите обвинения отново и отново. Дори свидетелите на делото срещу Ейми променили своите показания, което станало и причина да бъдат отхвърлени обвиненията срещу нея за обществено неморално поведение, възпрепятстване на правосъдието и опит за подправяне на веществени доказателства.
Има някои интересни странични подробности относно скандала около Ейми, сред които е фактът, че областният защитник Кийс след време бил осъден и изпратен в Сан Куентин. Съдията Саролс Харди впоследствие бил обвинен в държавна измяна. А адвокатът на Ейми по-късно бил открит мъртъв. Всеки от тези инциденти е достатъчно свидетелство за мнозина, че престъпният свят действително е бил въвлечен.
СЧУПИЛА ЛИ Е НОСА НА МИНИ
Когато се завърнала и продължила служението си, Ейми носела мантията на истински апостолски евангелизатор. Тя се появявала в най-оживените нощни клубове, зали за танци, казина и боксови мачове, за да обявява през паузите своите служби. Менажерите харесвали нейната популярност, а тяхната клиентела я обожавала.
Ейми не се страхувала от грешниците на света и по това време с още по-голяма жар търсела начини да им донесе Исус там, където били. Тя намирала за забавно, че толкова много християни поставяли граници как и докъде да се проповядва Евангелието.
В края на 1926 г. съдебни процеси я атакували един след друг, а нейните организатори я въвличали в най-различни бизнес начинания. Когато техните планове са проваляли, обвиненията и неизплатените сметки се стоварвали върху Ейми. Адвокатите сякаш само влошавали нещата. По това време повече от всякога Ейми отчаяно се нуждаела от приятел. Тя се нуждаела от някой, на когото да може да се довери. Изглеждало, че всички, с които някога била близка, я предавали или се огъвали пред критиките.
Дори Мини, майката на Ейми, била непостоянна в своята подкрепа за дъщеря си. Мини продължавала да се лута между своята роля на посветена, помагаща майка и злонамерен наблюдател на служение, което не разбирала. Тя винаги бързала да критикува своята дъщеря, когато виждала нещата по друг начин. А скоро щяла да го направи и публично.
Ейми винаги почитала своята майка пред обществеността, но когато Мини започнала открито да я напада, чашата преляла. Сега, когато и собствената майка на Ейми се биела срещу нея пред обществеността, тя се почувствала напълно изоставена. Църквата започнала да се разцепва. Онези, които служели под ръководството на Мини, се откъснали от лоялност към нея, докато Съветът на старейшините в храма застанал на страната на Ейми. Всъщност, когато всичко свършило, старейшините помогнали да бъде изработен „планът за окончателното пенсиониране” на Мини.
Като по чудо посред всичко това Ейми написала през 1931 г. първата си опера и я нарекла „Поклонете се на Царя”. Това било последвано от още едно пътуване до Святата земя. Но този път тя нямала желание да се прибере вкъщи, поради зачестилите търкания с майка й. Нейните опасения се оправдали, защото, когато се завърнала у дома, двете с Мини накрая си казали истината в очите.
Било добре известно, че когато Мини се ядосала на Ейми, думите й ставали жестоки и зли. Но след този последен рунд от техните прочути несъгласия в пресата се появили съобщения, че Мини свършила с наранен и превързан нос. Заглавията над нейната снимка на първа страница, подвеждащо гласели: „МАМА КАЗВА, ЧЕ ЕЙМИ Й Е СЧУПИЛА НОСА!”
Но нещата не били така, както изглеждало. Всъщност на Мини току що й била направена пластична операция вечерта преди скандала и по-късно тя отрекла цялата история. Но нямало значение. Това бил краят. С Мини било свършено. Нея вече я нямало.
След принудителното „пенсиониране” на Мини редица мениджъри кандидатствали за нейното място. Натоварена с разходите по изчистването на сметките с нейната майка, депресията и съдебните процеси, Ейми бързо натрупала дългове. Всъщност щели да й бъдат необходими десет години, за да приключи с всички съдебни дела и да изплати дълговете си. И когато всичко свършило, на върха на храма бил поставен празничен надпис.
ТЯ НЕ Е ПОЛУДЯЛА
Но напрежението от всичко това се оказало просто повече, отколкото Ейми можела да понесе. През август 1930 тя претърпяла пълен емоционален и физически срив и била изпратена в едно селце на брега Малибу, където се намирала под постоянен лекарски надзор.
По това време Ейми страдала и от истерична слепота. И макар обществеността така и да не узнала за това, тя отказвала да приеме храна и вода, принуждавайки лекарите да прибегнат до инжекции с физиологичен разтвор, за да й помогнат да преживее кризата.
След това 10-месечно изпитание Ейми се завърнала в Анджелъс Темпъл и до известна степен се възстановила. Но тя никога вече не си възвърнала жизнеността и енергичността, на които някога се радвала. Лекарите й обяснили проблема, като просто заявили, че тя не е могла да получи необходимата й почивка.
Когато дошла 1931, Ейми вече била много самотна. Цената на славата била висока, тя нямала близки приятели и силно желаела истински другар.
Ролф се оженил за студентка в Библейско училище в средата на същата година и Ейми била много доволна. На 13 септември 1931 тя се омъжила отново. Този път за своя трети съпруг, някой си г-н Дейвид Хютън. Говорело се, че поради своята самота и отчаяната й нужда от любов и защита, Ейми си въобразявала, че той притежава един куп добродетели, които на практика просто ги нямало.
Малко след като се оженили, срещу Хютън било заведено дело от друга жена, за която той бил обещал да се ожени. Съдебният процес продължил година и решението било срещу него.
Но Ейми продължила в призванието си по цялата нация. Тя преживяла великолепен успех в Нова Англия, където хиляди се събрали да я чуят. През 1932 припаднала зад амвона и отново изпаднала в криза.
През декември си подала оставката като пастир на Анджелъс Темпъл. През януари отплавала за Европа, следвайки съветите на своя лекар. Отново хиляди се тълпели на събранията й. Докато отсъствала, в родината й се развихрил шумен скандал. По това време Хютън подал молба за развод.
ТИХАТА ЦАРИЦА НА ВОЙНАТА
Годините между 1938 и 1944 били много спокойни за Ейми. Много малко било написано за нея в пресата, въпреки че до 1939 г. срещу нея били заведени четиридесет и пет съдебни дела, като исканите компенсации за нанесени щети варирали от $2.95 до $1 милион.
Ейми била съдена от недоволни нейни служители, асоциирани пастири и всеки, който решил, че може да изкара някой долар за нейна сметка. И така, тя наела нов изпълнителен директор – Гилс Найт, който я запазил далеч от хорските очи. Всеки репортер трябвало да премине през него, преди да може да я види, и всички получавали отказ. Ейми го информирала за това, къде се намира и стояла настрана, живеейки полуанонимен живот.
Ролф Макферсън все още говори с много добри думи за Найт и за неговата служба, която донесла толкова много мир в техния дом.
Много от усилията на Ейми през онези години били съсредоточени върху пастируването, подготовката на служители, установяването на стотици църкви и изпращането на мисионери по целия свят. Но през 1942 тя също така повела духов оркестър и почетен шпалир в центъра на Лос Анджелис, за да продава военни облигации. И така, тя продала за един час облигации на стойност $150.000, поради което Съкровищницата на Съединените щати я наградила със специална грамота за патриотичните й усилия. Също така организирала редовни нощни молитвени събрания всеки петък в Анджелъс Темпъл за продължаващата Втора световна война, за което получила благодарствени писма от президента Рузвелт и от губернатора на Калифорния.
ЕДНА ОТ ВЕЛИКИТЕ СИ ПОЧИВА
През 1944 Ейми вече била много зле със здравето. Тя страдала от амебна дизентерия и артрит, от които се разболяла по време на мисионерските си пътувания. Затова през февруари същата година тя обявила Ролф за новия вицепрезидент на служението. Ролф бил доказал своята вярност и служил добре на своята майка през годините. Всъщност той бил единственият човек, който останал до нея и в добри, и в лоши времена.
По-късно, през септември 1944, Ролф отлетял за Оукланд с майка си, за да вземе участие в посвещаването на една нова църква. През нощта всички светлини в града били изгасени заради войната, затова Ейми и Ролф прекарали вечерта заедно в нейната стая, разговаряйки за служението и семейството. Големите тълпи и работата за служението винаги въодушевявали Ейми, така че тя била в добро настроение. Когато станало късно, Ролф целунал майка си за лека нощ и излязъл от стаята.
Ейми винаги страдала от безсъние. Тя вземала успокоителни, предписани от нейния личен лекар, и очевидно е взела две хапчета, преди да си легне. Вероятно тя не знаела колко ще са й необходими, а трябвало да проповядва на другата сутрин. Затова вероятно е решила, че се нуждае от още, за да заспи.
Според лекарите някъде на разсъмване Ейми би трябвало да е разбрала, че нещо не е наред. Но вместо да се обади на Ролф, тя позвънила на своя личен лекар в Лос Анджелис. Той участвал в операция и не отговорил. Затова тя се обадила на друг лекар, който я насочил към някой си д-р Палмър в Оукланд, Калифорния. Но преди да успее да направи това трето телефонно обаждане, Ейми загубила съзнание.
В 10:00 сутринта Ролф влязъл да събуди майка си и я открил в леглото, дишаща шумно. Като не успял да я съживи, той потърсил медицинска помощ, но било твърде късно. На 27 септември 1944 г. Ейми Семпъл Макферсън си отишла от този свят, за да бъде с Господ. Тя починала на петдесет и три години.
Тялото на Ейми стояло в Анджелъс Темпъл три дена и три нощи и около шестдесет хиляди души минали покрай него, за да отдадат последна почит. Сцената, на която бил поставен отвореният ковчег, секцията за оркестъра и по-голямата част от пътеките между редовете били покрити с цветя. Пет коли, пълни с цветя останали навън.
На 9 октомври 1944 г., на рождения ден на Ейми, колона от шестстотин автомобила последвала ковчега дo Forest Lawn Memorial Park, където тази жена, генерал от най-предните редици на християнската армия, била положена да почива в мир. В гробището били допуснати две хиляди души и отделно хиляда и седемстотин служители на Форскуеър, ръкоположени от Ейми.
Цялата история за Ейми Семпъл Макферсън не би могла да се разкаже в една глава. Както и при другите велики Божии генерали, само Небето ще разкрие всичко, което тя е постигнала. Но за нашите цели в тази книга ще спомена, че през своя живот Ейми е написала 175 песни и химни, няколко опери и тринадесет сценария за пиеси. Тя също така проповядвала хиляди проповеди и обучила 8.000 служители, завършили нейния Библейски колеж L.I.F.E. Смята се, че по време на Депресията около милион и половина души са получили помощи от служението й. А днес деноминацията Форскуеър продължава да проповядва истините на Божието Слово, както те били открити на сестра Макферсън в оригиналната формулировка на веруюто на Форскуеър. Четирите прости истини били: Исус е Спасител, Исус е изцелител, Исус кръщава в Святия Дух и Исус е идващият Цар.
НАПРАВЛЯВАЙ СЪДБАТА СИ
В заключение ми се иска да обърна внимание на една важна истина, която Ейми винаги напомняла на своите библейски ученици:
«Стой в средата на пътя.»
От казаното дотук, за нея трябва да е ясно, че тук не става въпрос за компромиси. Ейми говорела за силата, която се изисква, за да останеш непоклатим на мястото си. Тази мисъл имала двойно значение за нея.
Първо, тя означавала: бъди смел сред течението на живота, но не позволявай на света да те пресова в своя калъп. Освободи се от задръжките и свободно показвай любовта и свободата, които Исус е донесъл на земята. Остани непоклатим въпреки натиска, като не се огъваш пред страха. Също така, бъди смел да изпълниш плана на Бог за своя живот в силата на онова, в което си бил призован от небето.
Второ, копней силно за дарбите на Духа, но не отивай в крайности. Не унижавай тълпата само, защото имаш силата. Ейми често използвала примера за автомобила и неговата движеща сила. Въпреки, че той лесно може да вдигне сто и двадесет километра в час, човек трябва да е много глупав, за да го подкара с такава скорост сред тълпа от хора. Тя посочвала, че такава мощ на Святия Дух е присъствала винаги, но тя трябвало да бъде използвана по дългия път на служението на Бог между хората.
Онова, което Ейми ни е казвала буквално с думите „стой в средата”, било следното: Ако изпадаш в крайности, това може да те издигне бързо, но в последствие ще експлодираш и ще се забиеш в земята. Християнската вяра е начин на живот, затова тичай като на маратон, а не като на спринт.
Сега поеми щафетата, която Ейми ни е предала, и никога не се задоволявай с посредствеността на един „религиозен” живот. Разтърси света около себе си за Бог със свободата, смелостта и мъдростта, които Той ти е дал. И стой здраво „в средата на пътя”, докато следваш личната си съдба в призива на Бог.