Д-р Вениамин Пеев
“Трябва да се жертва всичко,
па и себе си” (Васил Левски)
За Левски е писано и казано толкова много, при това все с благоговение и суперлативи, че едва ли някой би прибавил нов щрих към безупречния му и величав портрет. Ботев се прекланя пред несъкрушимия дух на Левски в дните на най-непоносими несгоди. Вазов посвещава на Левски най-вдъхновените си творби, които всеки истински българин носи дълбоко в сърцето си още от детските си години. Близо столетие и половина от неповторимия му живот и сияйно-трагичната му гибел нашият народ не само, че не се е отегчил да споменава почти молитвено името му, но по категоричен начин изрази неотдавна любовта и преклонението си пред Левски, поставяйки го на най-високия пиедестал сред плеядата български герои. Тогава нека изречем предизвикателния въпрос: “Какво може повече да каже един богослов днес за всенародния герой Васил Левски, успявайки да избегне всички тривиални повторения?” И въобще – трябва ли християнското богословие да казва каквото и било за Левски, щом като писатели, поети, литератори, историци, социолози, педагози и т. н. ежегодно насочват вниманието ни или към годишнина от рождението на Левски, или към годишнината от неговата гибел?
Трябва да признаем, че именно християнското богословие е казало най-малко неща за живота, делото и саможертвата на Левски! А това означава, че богословието остава длъжник на този велик българин. Дядо Вазов показва невероятно богословско прозрение, когато се провиква в “Епопея на забравените”: “О, бесило славно, / по срам и по блясък ти си с кръста равно!” Въпреки явното наличие на хиперболизация за гибелта на Левски, при която народният поет сравнява саможертвата на героя със саможертвата на Богочовека Христос, ние не може да не се съгласим от богословска гледна точка, че макар да няма математически знак за равенство между двете личности и техните дела и подвизи, близостта на двете саможертви е изкусително близка. Едва ли можем да установим такава висока степен на историческа, етическа и ако щете – дори богословска! – близост между Богочовека Христос и който и да било друг от всепризнатите ни родни герои. Бих казал, че дори Константин Кирил Философ, Паисий, Ботев или Вапцаров, ако трябва да се доближим до нашата съвременност, отстъпват значително при всеки опит те да бъдат сравнени с личността и делото на Богочовека или който и да било от раннохристиянските апостоли. И за това има дълбоко духовни причини, независимо от обстоятелството, че ние се прекланяме с благодарност и почит и пред споменатите имена. При Левски обаче нещата изглеждат съвсем различни!
Защо според мен Левски стои най-близо до Богочовека Христос от богословска гледна точка, без разбира се, да го приравнявам в сотериологичен смисъл ни най-малко с Христос? На първо място, защото Левски като че ли най-всеотдайно прилага на дело онзи месиански аспект, който бихме определили като живот-слугуване на другите. Нека си припомним прочутото изявление на прор. Исайя за “Служителя” (евр. евед= “слуга”): “Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари” (Ис. 53:4 а). И ако Христос без уговорки отнася концепцията за Месията, Който не е Княз, а “Слуга” на другите (юдеи и езичници) към Себе Си, то за Левски също без уговорки можем да кажем, че идеята и самото оделотворяване на тази идея за освобождението на народа ни от Османското иго представлява “служене до смърт” на другите. Аз не мога да си представя Левски да кръстосва поробена България “девет годин… без сън, без покой”, разбивайки гранита на робския страх и робския манталитет на сънародниците си и създавайки за първи път в историята ни революционна мрежа със скритата надежда, че когато българите извоюват свободата си, той ще стане я държавен лидер, я депутат, я поне околийски началник! Или пък, че скритом се е надявал сънародниците му да го короноват като “Апостолът” в някакъв митичен смисъл! И тъй като още преди да избухне въстанието, което би трябвало да отхвърли вековния поробител, някои са си мечтаели за бъдещи високи постове, които да заместят султана, везира, пашите и бейовете, Левски овреме охлажда службогонските им мераци със заявлението: “Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв”. Едни са го виждали като бъдещ “цар”, мнозина са го наричали с почит “Апостола” (с главна буква!), но той винаги се е смятал само за един “дякон”, т.е. за един “служител” на всенародното дело. Левски влага в революционната си дейност концепцията на прор. Исайя за Божия слуга, който “бе угнетяван и измъчван, но не отвори устата си; като агне, водено на клане, и като овца, която пред стригачите си не издава глас, така той не отвори устата си” (Ис. 53:7). Ако читателите прегледат запазените изказвания на този велик Слуга (с главна буква!) на поробения български народ, никъде няма да видят и сянка от самохвалство: “Аз направих това или онова…” “Благодарение на мене се създаде и постигна това или онова…” “Без мене революционното дело би пропаднало и свободата не би била извоювана…! Никъде, никъде няма да чуете такива думи! Ще чуете само тихите, но мъжествени слова: “Аз съм посветил себе си на отечеството си … да му служа до смърт и да работя по народната воля”. И още: “Трябва да се жертва всичко, па и себе си”. Затова Апостолът, който гледа на себе си само като на “дякон”, т. е. “Слуга”, предупреждава самохвалковците и службогонците (и тогава и – днес!), че за такива няма място нито в борбата за свобода, нито в бъдеща освободена България. Той се обръща призивно само към онези, “които искат да умрат за отечеството си, да бъдат готови!” Само хора, които са готови да служат “до смърт” – без фанфари, без лаврови венци, без министерски портфейли! – на едно велико дело, каквото е освобождението на отечеството, могат да бъдат приравнени с Исаевия Служител, с Христос, с Павел, с герои като Левски.
Тук ще направя едно богословско отклонение, за да се опитам да приложа казаното дотук на чисто християнска почва. Бих искал да илюстрирам каква е реформаторската позиция за успешното служене в християнското поприще. Мисля, че не може да има по-удачна контекстуализация от оценката, дадена за Лутер от неговите последователи. В “Надгробното слово за Лутер”, изнесено при погребението на великия реформатор от Филип Меланхтон (22 февруари 1546), са казани много впечатляващи неща. От една страна, Меланхтон приравнява личността и делото на Лутер с някои от най-великите дейци на античността и християнската история: мъдреца Солон, пълководците Темистокъл, Перикъл и Сципион Африкански, пророците като Йеремия, апостолите като Павел, църковните оци като св. Поликарп Смирненски, св. Ириней Лионски, св. Григорий Неокесарийски, св. Василий Велики, блаж.
Августин, мистиците като преп. Максим Изповедник, св. Бернар Клервоски, Йохан Таулер. Редицата от имена е почти безкрайна! Но Меланхтон задава въпроса: “Какво, прочее, е онова, което прави живота на Лутер знаменит?” Силата на характера ли, макар че това несъмнено е вярно? Величието на реформаторското дело, както със слово, така и с перо ли, макар че и това несъмнено е вярно? Меланхтон дава поредица от отговори, сред които обаче един ми прави особено силно впечатление. Лутер ни е “показал какво е истинското служене Богу”. А то се състои в това, както пояснява Меланхтон, да имаме вяра, добра съвест и да признаем като свой Посредник с Бога Богочовека Христос. Нашето признание обаче трябва да се изразява в следване Неговия пример, защото Той бе верен и послушен на Своя Отец “до смърт” (Фил. 2:8; Евр. 3:2).
Вазовата хипербола за “славното бесило” на Апостола Левски, което се изравнява “по срам и по блясък” с Христовия кръст, звучи в душата ми като предупредителен камбанен звън. Аз изпитвам срам, когато чуя някои от по-възрастните християнски служители да се наричат сами “герои на вярата”, защото били пострадали по някакакъв начин по времето на атеистическия режим у нас. Колцина са свършили живота си заради велика кауза на бесило или кръст?… Аз изпитвам срам, когато чуя някои от по-младите християнски служители да наричат сами себе си “апостоли”, защото се питам – “апостоли” на какво, прочее? Може ли някой от нас да се сравни с Апостол Павел, с Апостол Петър, с Апостол Левски?… Самият Павел, въпреки че защитаваше званието си “Апостол”, се самопоставяше в най-далечния край на апостолската редица, определяйки се като “изверг”, т. е. “мъртвороден”. Той изрази ясно разбирането си за апостолската служба: “защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви” (ІІ Кор. 1:24 а). Христос, Който бе Посредникът между Бога и човечеството в спасителния план, нито веднъж не каза гордо за Себе Си: “Аз съм Божият Син”. Той предпочиташе да говори за Себе Си като за “човешкия син”, избирайки преднамерено тази месианска титла, защото тя стоеше най-близо до Исаевия образ на Помазаника-Слуга!
От богословска гледна точка бихме могли да кажем, че неизмеримото величие на Апостола Левски се съдържа именно в неговото всеотдайно служене на другите “до саможертва”, “до смърт”. Като християнин, Левски е знаел отлично, че силата на водача блика от извора на неговото съвършено смирение. Затова Левски обичал да пита онези, които се втурвали с дързост към идеята за освобождението на отечеството: “Има два пътя – кой ще изберете?” Както и в Новия Завет, единият път е на горделивостта, на любовта към хвалбите, теманетата, увенчаването със слава и признание, възкачването на тронове и високи кресла. Левски обръща гръб на този гибелен път още в самото начало. Другият път е пътят на “дякона”, на “Слугата”, на Обреклия себе си на саможертва и смърт. Това е пътят, който свършва с бесилото или кръста, за да бъде коронована Истината, Свободата, Благоденствието на народа. Тръгвайки по този път, Левски знае предварително, че “ще изгуби себе си”, но пък ще “спечели целият народ”. Това е пътят на Човека (с главна буква!).
Затова нека през тези февруарски дни, които са белязани от 140-годишнината от гибелта на Левски, размишляваме по-мъдро и самокритично за собствената си житейска съдба като християни. Апостолът, който гледаше на себе си като на “дякон”, ни предупреждава: “Трябва изпит за всеки. Защото има примери: днес е човек, а утре – магаре”… Кой от двата символа ще видим в края на избрания от нас път зависи от нас самите!
След прочитането на тази статия си зададох въпроса: С какво право днес някои наричат себе си „апостоли“? Животът им е коренно противоположен на живота на ап. Павел, ап. Петър, дори на Лутър и на Левски. Живеят в охолия,в големи къщи, карат скъпи коли, пътуват в бизнес класи, жертват други, но не и себе си, властолюбиви. Правилно е казал ап. Яков, когото цитира по-късно и Левски: „Вярата без дела е мъртва вяра“, т.е. „Дела трябват, а не думи“. Апостоли се навъдиха много. Къде са дяконите?
Не превръщайте човеците в идоли,защото това води до робство от дявола.
Вярвайте,почитайте и славословете само еднаго Господа Иисуса Христа!!!АМИН
Ако днес Левски стане от гроба и му се наложи да издава смъртни присъди ще започне от парламента!
Един изключително добър анализ на д-р Вениамин Пеев. Богословски поглед върху живота и делото на Апостола на свободата – Васил Левски.
http://pastir.org/news/8216
Благодаря на досегашните участници за включването с коментари по повод 140-годишнината от гибелта на Апостола на свободата.
Не разбрах коментара на колегата, подписал се като героя на Антонио Бандерас – „Зоро“.
Ако той се опасява, че авторът на статията за Левски го приравнява „математически“ с Христос, явно не е чел статията, а очевидно не я е разбрал. Аналога, който поставям, не е нито ОНТОЛОГИЧЕСКИ, нито СОТЕРИОЛОГИЧЕСКИ! Аналогът е само по отношение СМИСЪЛА НА СЛУЖЕНЕТО НА ДРУГИТЕ. Та нали сам ап. Павел ни съветва: „Подражавайте на мене, както и аз – на Христос“?
Левски е християнин до мозъка на костите си. Неговото смирение е християнска и Христова добродетел. Неговото служене „до саможертва“ и „до смърт“ е с християнско и Христово съдържание. Не виждам тогава с какво е принизен Христос в този случай!
Ще си призная, че не бих направил такъв аналог между служенето на друг герой – български или световен – и Христос, какъвто виждам между Левски и Христос!
Goliamo blagoslovenie e za nas Bogieto Delo svqrzano s Vasil Levski,ne tolkova 4oveka, a sqda za po4tena upotreba,upotreben mo6tno za Bogia Slava…obrq6tenieto mu -narode s mnogo vqprositelni si stoi i dnes……
В кореспонденцията на Левски се срещат някои препоръки, необясними от гледната точка на християнската нравственост. Тези препоръки и нареждания са отправени към работниците в комитетската мрежа. Нека цитираме някои от тях за да не бъдем голословни. „Предателите трябва да се убиват с време“, пише Левски до сливенци през лятото на 1871 г.; „Величко ефенди до някой ден ще се возвеличи с главата надолу“, пише Левски до Любен Каравелов през юли месец 1872 г.; „Тайната поща стори сефтето да убива“ – отново Левски до Любен Каравелов в същата година. Тези и други наставления до комитетски работници по подобни случаи влизат в сблъсък с шестата Божия заповед „Не убивай“.
Ето какво пише Левски до Д. Х. Попов, лятото на 1872 г. – „И дето има пари ще искаме, ще искаме, ако не дават ще вземаме“. Това желание е в противоречие с десетата Божия заповед – „Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“. Освен това е нарушена осмата Божия заповед „Не кради“. Важно е да се отбележи, че оправдание от типа на „Това е нужно за революцията “ има слаба мотивация, защото 60 години по-късно със същата приказка комунистите извършиха национализация на частната собственост в България. Оправданието на революцията, поставена над Божията заповед – ето една логика, не позволяваща на вярващия да приеме изразителя й за светец.
Във втория тип документи – програми, устави и платформи на комитетската организация се натъкваме на сходни текстове, но вече със силата на вътрешен закон. В „Нареда до работниците за Освобождението на българския народ“, съставена от Васил Левски през 1871 година пише следното „… Наказателен закон. 1. Ако някой войвода […] издаде нещо на неприятелите ни, ще се накаже със смърт.“ Същото наказание по други поводи се повтаря в още четири точки. Относно убийството Библията е категорична, а църковните канони постановяват, че то е разрешено само във време на война или пък е помилвано само в случаите на липса на умисъл или по необходимост от лична защита. Тук обаче не срещаме неумисъл и лична защита, нито пък война, защото това е вътрешен правилник на организация.
В програма на БРЦК от 1.VIII.1870 г. Левски пише следното: „Ние немаме претенции на историческо, на каноническо, на короновано и на религиозно право“, с което се оспорва целият авторитет на Св.Библия и се атакува косвено първата Божия Заповед „Аз, Съм Господ, Бог твой, да нямаш никакви други богове освен Мене“. Не може каноните да са благосклонни към един човек, който не ги зачита!
В програма на БРЦК от 29.IV.- 4.V.1872 г., т.10 се казва следното „Ние не въставаме против турският народ, но против турското правителство и ония турци, които го подкрепят и бранят. С една реч, ние считаме за приятели и сичките народи, които съчувстват на нашето дело без да гледаме на вяра и народност.“ Следователно революцията не може и не е замислена като християно-българска, а като интернационална и нерелигиозна – факт, който говори за лаическата доктрина на Левски, която не му позволява да стане светец на една Църква. Защото ако Църквата не следва строгата религиозна традиция трябва да се закрие като институция без легитимност.
Третият вид документи за дейността и идеологията на Левски са разказите на очевидци и сътрудници. Ето какво разказва Захари Стоянов, публикувал първата биография на Левски веднага след Освобождението през 1884 г. В нея Стоянов предава дословно следното:“ Освен ненавистта си към турците Левски мразел още от душа и други няколко елемента в България. Те били: богатите, учените, калугерите и мустакатите бабаити, които били юнаци само на слова“. Качеството „омраза“, забранено от Христовата заповед „Обичай ближния си“ не позволява да се мисли за святост в християнския смисъл на думата. Самият Левски, както пише Захари Стоянов, е наричал свещениците „кръстени турци“, което е хула срещу Църквата. Освен всичко ненавистта към богатите е опасно чувство, рецидивиращо в партизански настроения с печален край, както е известно от по-късната ни история.
Към казаното дотук, могат да се цитират сумирано и някои факти, разказани от Захари Стоянов в биографията на Левски, публикувана между впрочем наново през 1980 г. От разказаното научаваме че:
-Левски се отказва демостративно от монашеството, появявайки се на Втория ден на Великден в цивилно облекло пред вярващите в Карловската черква и по такъв начин публично се отказва от обета си;
-Левски открадва коня на вуйчо си хаджи Василий;
-Левски на няколко пъти организира групи за насилствено вземане на пари от учители, чорбаджии и др. „елементи“;
-Левски убива собственоръчно с камата си едно момче, слуга на чорбаджия, чиито пари Левски е желаел…
Още много може да се цитира от документалното наследство, свързано с делото на Левски, откъдето ясно проличава голямото разминаване на християнска нравственост и революционна дейност. Механичното смесване на принципи, едно наследство от марксисткия начин на мислене може да се завърне опасно в България посредством такива прибързани актове на канонизация, от които не печели Църквата. Напротив. Получава се точно обратният ефект…
da istina e 4e segashnite apostoli niamat ni6to ob6to s Bibleiskite Apostoli, te sa po skoro mamini sin4eta glezeni no ne i slugi v Carkvata, po skoro iskat Carkvata da im sluji tova e Jujd duh. Budete blagosloveni v Gospodnoto ime
И думите и делото на Левски, наистина дават повод да правим аналогия между него и нашия Господ Исус Христос.Не прилича ли наистина Левски по своята отдаденост на освободителното дело, човеколюбие и жертвоготовност на Спасителя?
защото:
Йоан 15:13 Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.
1 Йоаново 3:16 По това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята.
Да, благодаря за тази статия. усеща се духът й, макар и изложен на места с трудноразбираеми за обикновения читател и християнин чуждици.
Колкото до това, че някой каза тук, да не издигаме Левски като идол бих отговорила – Левски не е издигнат идол, но Левски е в сърцата на българите с любов, уважение и пример на чистота и святост. Ние българите имаме толкова много герои и видни личности в историята на държавата ни, както никой друг народ. За тях знаем, почитаме ги, уважаваме ги. Но Васил Левски е нещо друго – той е вътре в сърцата ни – тази чиста и свята частица, която носи всеки българин! И никой не може да го изтрие! А на нас християните ни е още по-скъп, защото в него виждаме Христоподобния човек. Това иска Бог от всеки вярващ, да станем съобразни със Сина Му:
„Римляни 8:29 Защото които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син, за да бъде Той първороден между много братя;“
Йоан 15:13 Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си.
Вярвам, че един ден в Божието царство ще го видим и прегърнем.
Слава на Бога!
„Кажи ми нещо, Джингиби, знаеш ли защо от Къкрина до София те пазеха само три заптиета? – Не знам, ага. – Аз така заповядах. Можех да пратя 300, аз обаче пратих трима. И знаеш ли защо? За да могат твоите апапи да им скочат отгоре и да те освободят. Видя ли, никой не ти помогна, а се кълняха в теб. Ха сега, да видиш, Джингиби, за кой народ си тръгнал курбан да ставаш…“
от „Васил Левски“ (ТВ постановка)
За пояснение на някои от четящите сайта: Турците са наричали Левски Джингиби.
Нека всеки си направи собствен коментар – кой е бил Левски, какво е правил, за какво се е борил и как последователите му са го… „следвали“…
LEVSKI E PRIMER…BOTEV E PRIMER…, A ISUS HRISTOS SAMIQ MODEL ZA PODRAJANIE
Г-н Чурешки, „фактите“, които се опитвате да афиширате и опитът Ви да ги тълкувате, напълно излизат от темата за „служенето до смърт“. Херменевничният Ви метод е напълно механистичен. Тоя казал, оня рекъл. С една дума, като мнозина лаици, Вие виждате дърветата, но не виждате гората.
Революционната доктрина, принципи и методи на Левски не интересуват богословите. Недолюбването на хора, които не са подкрепяли такава доктрина, е напълно логично. Що се отнася до убийства на предатели и врагове, това също е логично за дадена кауза. Ако сте чели Стария Завет, от разказите за Моисей до книгата на прор. Малахия ще срещнете убиване на противници и други хора (да не припомням за цар Давид и прор. Илия – все християнски любимци!). Ние като християни не бихме одобрили подобно поведение, но ако разбираме от контекст (исторически, културен, законов, етически и пр.), ще трябва да признаем, че такива неща са характерни за определена епоха. Нещо повече, те са неизбежни!
За съжаление Вие смесвате и бъркате ЦЪРКОВНИЧЕСТВОТО с тълкуването на определени БОГОСЛОВСКИ АСПЕКТИ. Тъкмо марксистката линия бе и Левски да бъде изкаран „атеист“, „интернационал“ е още ред подобни учебникарски глупости! Дали Левски ще бъде „канонизиран“, или не от Българската православна църква, не е нито моя, нито Ваша работа. Мотивът, който само слепец може да отрича, е САМОПОЖЕРТВОВАТЕЛНОТО СЛУЖЕНЕ на Левски на нашия народ. Всичко останало е папагалщина и сектантски фундаментализъм!
д-р Вениамин Пеев
прочетох с интерес материала по случай 140 години от смъртта на Васил Левски написан от д-р Венеамин Пеев с който се познаваме от близо 30 години. Също така изчетох и публикуваните статии в http://www.pravoslavieto.com/history/19/1837_Levski/index.htm където моя земляк и съученик д-р Христо Темелски осветлява ранните години на Васил Кунчев преди да стане известен като дякон Игнатий. Няма съмнение, че Левски никога не се е отказвал или изменял на вярата с която е закърмен от дете. Но той трудно може да бъде вписан във визията на православен светец,каквото желание имаха много наши сънародници организирали дори с тази цел и група във Фейсбук. Сега някои лансират версията, че почти всички наши революционери Захари Стоянов,Васил Левски,Бенковски,Раковски и останалите революционери са били членове на масонски ложи? Явна е тенденцията, че всяка една власт и религиозна общност се стреми да намери допирни точки към хората които с живота и смъртта си доказаха своето родолюбие и патриотизъм. Накрая ще завърша коментара си с темата за историка Стефан Чурешки. Още миналата година подадох покана за приятелство по Фейсбук за да коментираме някои въпроси,свързани с между-църковните отношения от миналото до днес. Поканата ми остана без последствие нещо, което ми се случва много рядко. Тогава потърсих допълнителна информация от която научих за неговата смърт. Виж тук: http://dveri.bg/38dyx Така, че човека, копирал части от негови писани преживе статии определено не е г-н Чурешки. Мисля, че на тази страница не бива да бъдем анонимни или да се представяме под чужда самоличност дори и когато мнението ни по определен въпрос не съвпада с това на авторите. Реално полезен и градивен диалог се върши с реални хора дори и да са регистрирани с псевдоним.
Браво бе Чурешки, чудя се ако беше съвременник на Левски дали нямаше да помагаш да го хванат щот не бил добър християнин според твоите критерии.
СКЪПИ МОЙ ВЕНИАМИНЕ,
Левски е християнин до мозъка на костите си. Неговото смирение е християнска и Христова добродетел. Неговото служене “до саможертва” и “до смърт” е с християнско и Христово съдържание. Не виждам тогава с какво е принизен Христос в този случай
НО НЕЗАБРАВЯЙ,ЧЕ Е УБИЛ ЧОВЕК,А ТОВА НЕ Е ХРИСТИЯНСКО И БИБЛЕЙСКО!!!
ВИЖ КАКВО КАЗВА ГОСПОД ЧРЕЗ АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПОСЛАНИЕТО МУ ДО ЕФЕСЯНИТЕ
ГЛАВА 6
12. защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата.
13. Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите.
14. И тъй, стойте, като си препашете кръста с истина и се облечете в бронята на правдата,
15. и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира;
16. а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия;
17. вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово;
18. с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии
Благодаря на колегата Любо Пенчев за изяснението във връзка с писанията на г-н Чурешки. Ако това е вярно, че са ползвани чуждо име и чужди материали от коментатора, то е направо скандално. Това е недобронамерен плагиат!
Искам да подчертая обаче, че богословските херменевтични методи се различават от събирането на факти и дати от историците. За целта ще припомня, че прор. Илия може да бъде укоряван от историци, които са податливи на марксистка методология, че е ликвидирал Вааловите пророци, но неговото дело се разглежда от нас в контекста на ОЧИСТВАНЕ на еврейската религия като учение, обредност, етика и т. н. Затова и новозаветните автори го представят като пример на РАДЕТЕЛ ЗА ЧИСТОТА НА ВЯРАТА. Не случайно Христос среща прор. Илия, заедно с Моисей, на планината на преображението (вероятно Тавор), защото двете старозаветни личности символизират Закона и дейната Вяра. Така че богословието не се влияе от интерпретациите на историците!
Животът и делото на Левски могат да бъдат тълкувани по различни начини. Както казва новозаветният апостол, „за чистите всичко е чисто, а за нечистите – всичко е нечисто“. От богословска гледна точка Левски е НАЙ-СВЕТЛИЯТ ОБРАЗ в нашата история, независимо дали е канонизиран за светец или не е!
Мисля, че е време да прекратим коментарите свързани с живота и смъртта на Левски и то не защото сме изчерпали темата. Всеки българин вярващ или не има свое мнение, което зависи от неговите партийни пристрастия и религиозни убеждения. Тези различия съвсем не намаляват стойността на неговото дело и саможертва. Както и друг път съм споменавал в други свои публикации всеки народ си има своите герои, които помни,почита и следва. Много от тях подобно на дякон Левски приемат, че са избрани и вдъхновени от Бог да се борят за извоюване на свободата на своя народ. Ние, които живеем в епохата на извоюваните демократични свободи е лесно да публикуваме новозаветни цитати в подкрепа на алтруизма, ненасилие към носителите на злото,любов към враговете и други добре звучащи послания.Но за хората родени в робство или при тоталитарно управление, когато до власт се е достигало с с насилие за много хора единствения изход е бил откритото противопоставяне. За пример ще посоча само Жана д’Арк 1412- 1431 национална героиня на Франция, Вилхем Тел на Швейцария, Симон Боливар (1783-1830) почитан не само в родната му Венецуела, но и в съседните Колумбия,Боливия Еквадор и Панама. И тук възниква въпроса къде са съвремените герои на България наследниците на Левски? Във своята проповед на Планината нашия Господ и Учител Исус казва: Вие сте светлината на света.Матей 5:14 Светлината и солта са неща, които се ползват от всички хора вярващи и невярващи. Но точно вярващите са избрани да бъдат не само духовни, но и политически водачи на нацията. Но вместо това виждаме, как по вече от евангелските християни се затварят в рамките на своите общности произнасят своите проповеди за мир и благоденствие не пропускат да се молят за управниците и до там. Счита се, че християните не бива да се занимават с такива мръсни неща като политиката оставяйки я по този начин в ръцете на организирана и не-организирана престъпност и съмнителни групировки. А що се отнася до официалната у нас БПЦ тя до толкова е заета със решаване на своите вътрешни проблеми като съмнителен морал на много от монасите и свещениците и инфилтрацията в редовете на Светия Синод агенти на бившето Шесто управление на Държавна сигурност с което напълно е загубила водещата си в миналото роля в обществения живот на страната. За съжаление днес аз не мога да видя положителен пример на подобно служение така необходимо за нашата Родина в тези усилни времена. И ако от тези, които следват Исус никой не чувства призвание от Бог за да се посвети на тази обществена кауза въпроса ми е от къде ще се появи новия спасител на нацията? Наистина ли мислим, че само с молитви ще помогнем нещата у нас да тръгнат нормално или ще продължим да си пеем старата песен за Небесната ни Родина и дом и да не се интересуваме от нищо свързано с политика и управление и обществен живот на България?
Напълно съм съгласен с г-н Иван Георгиев,че становището на историци като г-н Чурешки (автентичния) „дава перспектива към образа на Левски“. Тази перспектива обаче НЕ Е ПРИЕМЛИВА ЗА БОГОСЛОВИЕТО. Историческата „перспектива“ е буквалистична. В нея липсва философската и богословската мисъл. Затова, например, Вазов се различава от Захари Стоянов в своята интерпретация.
Най-малко пък може да впечатли размахването на РЪЖДЯСАЛАТА МИСЛОВНА САБЯ на наш „Зоро“, който повтаря баналната фраза: „Левски е убил човек“, мъчейки се да хвърли сянка върху неговия образ… Подобни лаишки опити да бъде дискредитиран Левски миришат на ниско ниво на сектантщина. Моисей също е „убил човек“ и както изглежда, не само един. А какво да кажем за пророк Илия? Цифром и словом неговите противници са били 450 (четиристотин и петдесет) Ваалови пророци + 400 (четиристотин) Ашерини пророци, което прави точно 850 (осемстотин и петдесет) ЧОВЕКА. Свещеният текст доста драстично ни разказва, че „Илия ги изкла“ собственоръчно до един. Доколкото разбирам от математика, история и морал, това масово убийство на „човеци“ е значително по-страшно от убийството „на един човек“… Но това не пречи Христос да се преобрази на светата планина КАТО Моисей и Илия! Казвам тези неща с дълбоко християнско благоговение към Христос и почит към Моисей и Илия. Представям пред МИСЛЕЩИТЕ И РАЗБИРАЩИТЕ, а не пред папагалски настроените читатели, че БОГОСЛОВИЕТО работи със собствени тълкувателни методи. То не слугува раболепно нито на история, нито на математика, а още по малко на … сектантски формулировки!
Видях статията и исках да коментирам и по-рано, но нямах възможност. Сега, обаче, като се замисля, че дори починал човек ме изпревари с коментара си, явно доста съм се забавил. Не знам кой е медиумът, чрез когото духът на Стефан Чурешки се свърза с нас, но според църковната традиция, за която той настоява, винаги медиумите са били считани като служители на Сатана, а не като служители на християнската нравственост. А именно от перспективата „християнска нравственост” той се опитва да ни покаже Левски. Дори да предположим, че само някой е решил да се направи на покойния историк, пак не виждам много християнски морал в това действие. Маските в средновековна Венеция помагат за деморализирането на републиката. Псевдонимите в Пастир.орг със сигурност вършат същото. А изглежда се превръщат в толкова широка практика, колкото и венецианските маски. Достатъчно по този въпрос.
Д-р Пеев, благодаря за богословския поглед върху Левски. Наистина Левски може да ни служи като пример със своята безпределна жертвоготовност, смирение, готовност да живее в лишения заради другите, както и с още доста други неща. Действително, основната ценност, на която ни учи Новият Завет не е просто любов (понятие, в което често си влагаме каквото си чувстваме по въпроса), а жертвоготовна любов. Затова и Йоан ни казва: „ПО ТОВА познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята.” (1 Йоан 3:16). Що се отнася до изтъкнатите неща, които дискредитират християнската нравственост на Левски, АКО те са верни, нормално е да се считат за достатъчна причина дяконът да не бъде обявен от църквата за светец. Като че ли представилият се за покойния историк се постара да изложи причините, поради които Левски не е канонизиран. Статията, под която коментираме, изобщо не засяга тази тема. Нито виждам в нея да се използва определението „свят” относно живота на Левски. Ако правилно разбирам, цялата статия може да се обобщи в изречението: „От богословска гледна точка бихме могли да кажем, че неизмеримото величие на Апостола Левски се съдържа именно в неговото всеотдайно служене на другите “до саможертва”, “до смърт”.” За нас, живеещите във вече освободена България (поради хора като Левски!), е трудно да разберем някои действия на дякона революционер. Да обмисляш да освободиш държавата си от могъща империя, без да се пролее ТВЪРДЕ МНОГО КРЪВ, е безумие – поне в този исторически период. Ако бихме били съвременници на Левски, които желаят освобождението си, едва ли щяхме да имаме критики към него. В Латинска Америка като реакция от потисническите режими, се появи т.н. „богословие на освобождението”. Исус се възприема като революционер, който се бори срещу всяка социална неправда, срещу всеки несправедлив обществен строй и дори си служи със средствата на кървавата революция. Поради това в тези страни папа Йоан Павел ІІ деликатно призовава към „отхвърляне на изкушенията за земно месианство, за свеждане на мисията на Църквата единствено до земно освобождение” и се връща на тази тема при всеки възможен случай (цитирам от книгата на о. Мечислав Малински „Йоан Павел ІІ – Папа, какъвто не е имало”). За външен на такива обстоятелства човек е лесно да отсъди за някои поведения на Левски като липса на християнска нравственост. АЗ СЪЩО считам, че покрай освободително си дело, Левски се е поувлякъл в неспазването на някои християнски принципи, вероятно пренебрегвайки ги заради стремежа си да е верен на основното – всеотдайно и жертвоготовно служене на народа си. Но да разглеждаме само поведението на човека според общите християнски норми на поведение, без да имаме предвид обстоятелствата, в които е поставен, може да ни доведе до абсурдни изводи. Например: щом Исус е сплел камшик от няколко въжета в храма (едва ли за да удря само предупредително по масите и близо до добитъка), с което е пропъдил от храма ВСИЧКИ търговци и животните им, значи той не вижда нищо нередно в насилието като начин за разрешаване на проблеми.
Поздравявам д-р Пеев за това, че на българския празник насочи вниманието ни върху жертвоготовността на Левски от богословска гледна точка. Припомням, че авторът на Посланието до евреите изтъква дори Самсон като пример за вяра (Евреи 11:32) А точно обратно на Самсон, Левски жертвоготовно служи на другите и никак на себе си. Да пренебрегваме жертвоготовността на Левски и да изтъкваме само слабостите му, си е сериозно християнско недоглеждане. Дори е лицемерие, понеже никой от нас не би желал Христос да отчита само греховете му, а да пренебрегва достойнствата му в християнско отношение. А дали д-р Пеев ще успее да ни убеди, че употребата на думата „Апостол” е адекватна за Левски от богословска гледна точка – това е съвсем отделен въпрос. Показваме достатъчно ясно, че на тази дума можем да придаваме твърде различни и дори противоположни свои си значения, така че това за момента изглежда по-скоро като невъзможна задача.
Според мен е абсурдно сравнението на който и да е човек с Бог-Син – Исус Христос, както на Неговата същност и съвършен характер,така и на Неговите думи и дела! ОСвен това доколкото знам самият Васил Левски е обърнал гръб на Бога и макар да се е наричал дякон и апостол, служението му няма общо с християнските понятия за дякон и апостолявразлични са и целите и методите на служението и смисъла на живота на Левски и на Христовите апостоли са различни,а и славата и поклонението в единия случай е за човека а в другият -за Господ, както е правилно да бъде. Спасението от и чрез Христос е вечно и делото Му има значение за всички хора живели на земята, защото е Божие дело!
Г-жо Соня, преди да сте се наредили в редицата на онези, които имам основание да нарека „папагалстващи“, прочетете поне коментарите на колегите Любо Пенчев и Веселин Кисьов, в които има ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БОГАТ СРАВНИТЕЛЕН МАТЕРИАЛ, който ни пренася към други истории, култури и общества. Тези аналогии правят християнството ОБЩЕСТВЕНО ЗНАЧИМО.
Не Ви предлагам да четете отново статията ми, защото НИЩО НЕ СТЕ РАЗБРАЛА от нея. Не сравнявам Левски ОНТОЛОГИЧЕСКИ, ДОГМАТИЧЕСКИ И СОТЕРИОЛОГИЧЕСКИ с Господ Исус Христос! Сравнявам начина им на САМООТВЕРЖЕНО СЛУЖЕНЕ – „до смърт“. Отново ще Ви припомня явно неизвестния Вам призив на ап. Павел: „Подражавайте на мене, както аз – на Христос“. Левски е ПОДРАЖАВАЛ на Христос именно в това – да служи на народа си „до смърт“!
Когато се коментират публично мисловни тези, се излиза с аргументи, както правят посочените господа, а не с изтъркани фундаменталистки фрази! Както правилно посочва г-н Л. Пенчев, трагедията на немалко български евангелисти е тяхната неспособност да се СОЦИАЛИЗИРАТ. А това вече е явен белег за сектантщина… Слава Богу, че има адекватно мислещи и постъпващи християни!
Уважаеми г-н Кисьов
Вие не пишете тук толкова често, но когато го правите винаги оставате едно странно впечатление за недоносване на мисълта си. Вие драги сте от по-младото поколение но вашият много словесен коментар ми напомни за другарката по история която викаше по 7-8 човека пред черната дъска и преди да си разкажат урока изискваше от тях по ред да се представят с трите си имена и класен номер от кой жилищен комплекс са и какво работят майка им и баща им. И от това им зависеше много оценката.
Тъй бе по време на комунизма млади господине а днес ние живеем в демокрация. Всеки има право да пише с пълното си име, с краткото си име, без име че дори и анонимно. Дори и Левски се е писал с пвсевдоним та вие ли ще сте човека който ще казвате на хората как да се представят. Аз като съм си написал цялото име нали не попречи на п-р Петков да ми се прави на интересен с умствените си главоблъсканици че всеки можел да се казва като мен. Велизар момчето като ви се представи и на вас и на онзи от Канада дето се пише като чичо си какво стана? Само си навлече тормози в града си. А вие само от време на време се обаждате с философските си речитативи и без дори и да сме сигурни че вие се казвате така или че п-р Петков не се казва Ангелов, да речем.
Та, както моята стара учителка, царство й небесно, така и вашата оценка скъпи г-н Кисьов зависи от някакво представяне на имената което вие така и няма как да проверите, освен ако не представляеате официално Пастир.орг в който случай ви се извинявам. Все пак и вие не сте се представили официално така че откъде да ви знайм кой сте и за какво се борите?
А свободата затова е свобода уважаеми г-не за да се ползва и от простия и от учения така както намерят за добре.
Г-н Иван Георгиев,
Не схващам защо се заяждате с мен, особено на тази тема. ПЪРВО ОТ ВАС видях желание хората да изписват името си, че даже и откъде са. Припомням ваш коментар:
„Йосиф Димитров, много Ви моля да изписвате името си с надлежната си локация тъй като имаше оплаквания, че са ви сбъркали с Йосиф Димитров-Гурбалов. Същото важи и за т.нар. п-р Петков, защото има и друг п-р Петков, Ангел от Стралджа в дискусията и става объркване на мнения.“
След такъв коментар дори предположих, че сте администратор и че именно администрацията на Пастир.орг би желала участниците в дискусиите да не пишат под псевдоними. Че сте администратор – това все още го мисля.
Стори ми се доста неприятна мисълта, че някой се е подписал тук от името на човек, починал преди година. Ако беше се писал просто с друг псевдоним и беше цитирал историка, нямаше изобщо да коментирам този момент и щях да започна направо с коментара си относно статията за Левски.
Велизар не се е представял заради мен. А относно това дали аз не се представям като някой друг – изписал съм в предишни коментари доста за себе си, а и слагах връзка към блога си, именно за да няма съмнения. В един момент администрацията вероятно взе това като опит за реклама от моя страна и започна да маха хипервръзките. Не исках да има съмнения в мотивите ми за коментиране и затова реших, че вече само ще си изписвам името.
Прав сте, не коментирам вече често в този сайт. Дори все по-рядко го преглеждам. И ще си призная съвсем откровено, че една от основните причини са Вашите нападки и опити за провокация спрямо участниците в дискусията. Както писах, все още считам, че сте администратор, а такова поведение от страна на администрация на християнски сайт считам за неприемливо. Дано да греша, че сте администратор!
Г-н Георгиев, мисля, че не би трябвало да навлизаме в лични укори с колеги като В. Кисьов, които рядко се включват, но показват разбиране на темите, които дискутираме, и интелигентност при анализите.
Позволете ми това напомняне, тъй като уважавам и двама ви като сериозни коментатори, въпреки че всеки има своите особености на разсъждения. Щом принципно сме единни в мненията си, нека дадем свобода на детайлите.
Простете ми за закъснението но обикновено събота и неделя служим по-църквите и чак сега виждам това отклонение от дискусията което тъй усърдно се е създало. Отговарям веднага със съжаление че не мога да удовлетворя конспиративни ви теории тъй като никога през живота си не съм чувал за въпросния автор. Неговата хипотеза не съответства с моите представи за Апостола на Свободата. Напомних ви само че дори великият Левски се подписва с псевдоним. Мнозина го правят и в тази дискусия, а п-р Петков дори пише с няколко различни псевдонима и това е също човешко право и свобода. Той бе попмолен да си каже за да не го бъркаме с другия Петков.
Неприятно впечатление прави обръщението към добре познат участник в дискусията като „лице” което е остатък от комунистическата съдебна система. И тъй като г-н Кисьов и семейството му познавам от Старозагорско съм сигурен че той не е въпросният „Иван Николов” който така оживено се включва по непознати нему теми. Освен ако разбира се самият „Иван Николов” не е псевдоним с който като п-р Петков който се е сетил да пише отново от странство (не истинския п-р Петков). Това оставам на г-н Кисьов да прецени сам а със съвета към него не желая да отклонявам дискусията по една толкова навременна статия за Апостола Левски от д-р Пеев.
Г-н Георгиев,
Благодаря Ви за по-доброто отношение към мен при последния коментар. Радвам се, че познавате мен и семейството ни от Старозагорско. Ще се радвам, ако може да продължим да дискутираме статиите, без да навлизаме в лични укори. Никак не си падам по това.
Поп Лукан, баща на Марин, е знаел, че има комитетски пари и по всяка вероятност двамата са се разбрали да бъдат скрити, т.е. заровени. При повторното завземане на Ловеч от Реуф паша на 15 юли 1877 г. обаче са изклани около 2000 ловчалии, между които и поп Лукан. И той отнесъл в гроба си тайната къде е скрито златото.
След Освобождението ловчалии започнали да питат какво е станало с парите им – притежавали бележки, че са давали за делото. Поп Кръстьо се оправдавал, че у него имало 500 жълтици и ги дал на Левски. Останалото държал Марин Поплуканов. Семейството на поп Лукан пък
обяснявало, че няма никакви пари
Това хвърлило съмнение върху поп Кръстьо, че като касиер на комитета е присвоил златото, смята Лалев. За да се оневини, попът пратил дописка до влиятелния в. „Марица“ в Пловдив. Но допуснал грешката заедно с нея да прати и касовата книга, в която били вписвани всички дарения. Те обаче не стигнали до вестника, защото по това време Марин Поплуканов е бил областен управител и разпоредил кореспонденцията на поп Кръстьо да минава през него. Писмото и книгата вероятно са унищожени Така поп Кръстьо изпаднал в невъзможност да докаже правотата си. „След това нещастно стечение на обстоятелствата и ред недоразумения той става изкупителна жертва“
Някои изследователи така свързват Васил Левски с масонството, като допускат, че е посветен като масон през 1861 Това твърдение е категорично отречено от академичните автори без да отхвърлят възможността да е запознат с масонски идеи в Сборника за „Българското революционно движение в навечерието на създаването на БРЦК 1869 г.“ посветена на 130-годишнината от началото на революционната пропаганда на Васил Левски в България-Плевен
ЗДРАВЕЙТЕ БРАТЯ И СЕСТРИ ХРИСТИЯНИ, Имам един въпрос към всички вас, и ще се радвам да изразите мнение:Днес е деня в който се възпоменава Левски, който е наречен апостол… От гледна точка на Библията, как мислите той спасен ли е или не?
В протокола на комисията, наречен „присъда“ няма нито един от горепосочените реквизити. Затова той не е присъда. Комисията не е съд. Отделно протоколът не е подписан и не е подпечатан.
Тогава възниква въпросът какво представлява в крайна сметка този документ? Така стигаме до изводът, че му е издадена смъртна присъда само въз основа на преписи на анкети – разпити и протокол, при това без заверки, подписи и печати!
За убийството на слугата има единствен свидетел – Вутьо Ветьов, за което при разпита му от комисията са съставени протоколи, този път подписани и заверени. Всъщност Левски и В. Ветьов в съучастие на 14.08.1872 г. извършват обир с взлом в къщата на ловешкия чорбаджия Денчо Халача. Преоблечени в турски дрехи, разбиват оградата, изкъртват входната вата и влизат въоръжени в къщата. Тук търсят и намират дребна сума пари. Чакат близо три часа чорбаджията да се върне, за да му искат още пари. Тогава вместо него обаче се връща слугата му. Развиква се за помощ, за да го чуят хората на площада, където са се събрали за панаира, Левски се опитва да го принуди неуспешно да спре да крещи със знаци и думи. Тогава го ръгва с кама в корема, след което двамата нападатели Левски и В. Ветьов избягват. Укриват се без никой да ги преследва. Жертвата получава рани, но не умира веднага. Слугата лежи ранен известен период от време. Бил е жив, когато според очевидци надошли комшии и го питали дали е познал убийците, като заявил : „Не ме питайте“. Чак след това умира вероятно от кръвозагуба вследствие на дълбоки прободни рани. При това слугата, жертва на престъплението е ОТКАЗАЛ да обвини нападателите си и лично Левски независимо, че го е познавал, защото преди това е слугувал в дома на члена на местния комитет – Иван Драсов.
Всички свидетелски разкази на очевидци на случая определят възрастта на слугата, назован още „момчето“ между 22 и 25 години. Не е калфа, защото калфите при занаятчиите са момчета най-много до 14 години. Не и чирак, както някои искат да внушат. Чираците са били малки момчета, които са учели занаята, работели са и са слугували на майсторите занаятчии и някъде около 14-15-години са били вече достатъчно обучени, за да преминат в по-висшата степен – калфа. Следователно налице е умишлено сваляне на възрастта на жертвата, за да го превърнат в дете (малолетно или непълнолетно), само и само да се припише на Левски непростим грях детеубийство.
Неудобната истина за днешните обвинители на Левски, че слугата, нарочен от тях за „дете“ е бил здрав физически и силен мъж. При оценка на деянието не трябва да се пропускат текстовете в „Наредата“ на БРЦК, които предвиждат смърт за неподчинение и предателство, за тези, които застрашават организацията, за съратници, които с поведението си стават опасни за разкриване на организацията!
Тогавашният Поплуканов е прадядо на днешният Андрей Луканов-предателя си е предател.Другата зловеща фамилия на България е Заимови. Плюете воден от една безсмислена кауза да оневините предателя и Ловеч. Град Ловеч който няма нищо общо с предателя поп Кръстьо и се е отрекъл от него преди век. Доказано е документално от турския архив с шифрована телеграма №1117 от 24.11.1872 год.
А,знаеш ли правосланните ,защо не са го провъзгласили за светия?
Въпросът на Живко е интересен: „А,знаеш ли правосланните ,защо не са го провъзгласили за светия?“
Според мен отговорът на въпроса „защо“ не води към сериозна и справедлива причина.
Ако действително принадлежим към протестантската общност, би трябвало да отговорим: „Изобщо не ни интересува причината!“ Нима човек, когото обществото възприема за значим, полезен, обичан или „светия“, зависи за признанието си от процедурата на „канонизирането“? Исус и ап. Павел са най-нелюбимите юдеи в юдейската общност до ден днешен. Е, и? Уиклиф, Хус, Лутер, Цвингли, Меланхтон, Калвин никога не са били канонизирани в Католическата църква. Е, и? Братята Уесли са били гонени от своята Англиканска църква. Е, и? Някои тесногръди православни и сега смятат българските евангелисти за „сектанти“. Е, и? Дякон Васил Левски не бил обявен официално за „светия“. Е, и?…
Част от коментиращите тук видимо не могат да поставят национални, исторически, етически и духовни ценности в правилното блюдо на везните. Те ми приличат на онези псевдосветии, които изровили костите на „несвятия“ Уиклиф, за да ги изгорят, и на бабичката, поддържаща огъня около „еретика“ Хус… Това само потвърждава за N-ти път поговорката, че „умът (на някои) продължава да робува и патки да пасе“…
Доста време ми отне да прочета статията и коментарите по нея . Разочарован съм от човешка суета и плътско смиреномъдрие . Богослови , философи , професори , плеяда от умни глави . Само знам че ДЪРВО ПО КОЕТО ИМА ПЛОДОВЕ ЩЕ БЪДАТ ХВЪРЛЯНИ КАМЪНИ . Бог да има милост към всички .
Доста интересно
„СКЪПИ МОЙ ВЕНИАМИНЕ,
…
НО НЕЗАБРАВЯЙ,ЧЕ Е УБИЛ ЧОВЕК,А ТОВА НЕ Е ХРИСТИЯНСКО И БИБЛЕЙСКО!!!“
///
Това е лъжа, измислена от убийците на Левски – граф Игнатиев и неговата клика.
Стойчо – „детето“ според измамниците е всъщност 24 – 25 годишен мъж.
Прикачено, му е убийството на 14.08.1872г. в Ловеч, където ловчанлии му правят клопка, той се измъква но с цената на убийтвото ПРИ САМООТРБАРА на слугата Стойчо, който не е дете както лъжат, а здрав и корав мъж на около 25 години. Убийството не е разследвано от никого. Но му е прикачено и приписано ЕДНОЛИЧНО чрез лъжливите клеветнически показания на съучастника му в акцията на 14.08.1872 Вутьо Ветьов. Това е понеже за убийство наказанието е смърт, а за политическа дейност – вечно заточение.
Прикачването на убийството е направено благодарение на подарения архив на турците от сърбите, където е писмото на Левски до Каравелов от 25.08.1872, в което Левски уж „признава този свой грях“. Считаме обаче че това е късен сръбски или руски флашификат, което тепърва ще се уточнва.
Протоколът на комисията от 15.01.1873, с който го УБИВАТ фактически е резюмиран от руския слуга Али Саиб паша, на когото помага руския агент личен приятел таен на граф Игнатиев. Там убийството е прикачено и е акцентуеано нарочно на него, за да се иска от МС СМЪРТ. И акцентът пада на него наистина. После в тескерето на МС от 21.01.1873 убийството изчезва и акцентът е политическа дейност. “Осъден“ е за политически дейност не за убийството без легитимен адм. акт султанът издава ираде без да има право по оманския закон. Съд няма. Присъда също защитници също. Това етиката в дипломация на граф Игнатиев вицеимператора, която убива фактичекси Левски.
Убийството е изиграло ролята на отекчаващо вината обстоятелство, Това е съставтът на чл. 174 от османския закон, където се сочи че ако към престъпления с/у държавата има и предумишлено убийство НАКАЗАНИЕТО е СМЪРТ. Това се получава. Убит без съд и присъда, факт. ликвиидран по заповед на Азиатския департамент и Игнатиев.
„Мит и фалшификация е че Левски е бил осъден само за криминално деяние, а не за революционната си дейност. Протоколите от съдебния процес отдавна са преведени. Мит е, че не се превеждат нарочно на български, за да не се разбере истината. Левски и Димитър Общи са осъдени на смърт по основното обвинение, че подготвят въстание с цел промяна на политическия ред и държавното устройство в Османската империя. Няма никакви доказателства за участие на Русия в процеса, нито за това, че граф Игнатиев е искал Левски да бъде осъден“, коментира историкът проф. Пламен Митев.
В контекста на всичко написано дотук попадам случайно на статия от 10 май 2014 г., отпечатана във в. „24 часа“ под заглавие „Рецепта на чудотворния мехлем на Левски“ с автор заместник главния редактор на в. „168 часа“ Росен Янков. На първо четене тази публикация ми се видя доста странна и реших да я прочета втори път, като „разфасовах“ детайлно на отделни части местата, които се оказаха една пълна нелепица.
Нека обаче да започна с малко предистория. В предаването на БНТ „Памет Българска“ с водещ Божидар Димитров през февруари 2003 г. когато се навършиха 130 години от обесването на Левски, в студиото беше поканен като гост Николай Хайтов. В един момент, когато водещият реши да смъкне Дякона от пиедестала на безсмъртието и да го покаже като един обикновен човек, той информира зрителите, че Левски е имал предпочитания към определени храни, че обичал да пее и даже имал любовници като един истински мъж.
Тук обаче Хайтов реагира моментално като заяви, че това не е истина, поради факта, че Апостола по време на Втората българска легия е бил спешно опериран в една белградска болница от апендицит или язва и до края на живота му раната не се е затворила, затова било необходимо вечер Дякона обилно да се мие с топла вода и да се маже със специален мехлем, препоръчан му от отец Матей Миткалото, и после стабилно да се бинтова. Аз питам – коя жена ще легне в едно легло с мъж, опакован по този начин?! Дали обаче това е вярно, никой не се допита до историци, хирурзи, фитотерапевти, за да се разбере истината, а и най-малко авторът. Всички като папагали заграчиха нестройно – апендицит, язва, мехлеми, бинтове…
Граченето се поддържаше най-вече от известни левскиеведи – професори с претенции дълбоко да познават живота на Апостола. В този хор се включиха и други професори и доценти, не толкова вещи познавачи на Дякона. Към тях се присъединиха на олимпийския принцип, колкото да участват, разни дребни вълнисти папагалчета с „великото“ желание да пригласят на големите „ара-какадута“, но гласовете им така и останаха недочути.
Тук идва и статията на Росен Янков, който нищо не разбира от медицина и понятие си няма от фитотерапия и затова статията му гъмжи от лаически неистини до тлъсти нелепости. За да не бъда голословен, веднага започвам с разобличенията.
Истина първа: Както вече споменах, Левски бил опериран в белградска болница от апендицит или язва. Поради недобре направен шев след операцията се образувала фистула, от която изтичала гной и други секрети. Нека сега, вместо да изсмукваме от пръстите си разни неистини, да се обърнем към първоизточника на информацията по въпроса, а именно Христо Иванов – Големия.
Ето какво пише той в спомените си (Ще осъвременя определени изрази и думи, защото от старостилното писане те не се разбират, като същевременно ще се постарая да бъда близо до цитирания, б. а.): „Разболя се Левски и за малко да умре, но сполучихме и найдохме голям чиляк (човек), който ни намери особа (специална) къща. От една стая махнахме всите мебели, та я варосахме и напръскахме с отрова против насекоми. Викахме доктор, който рече, че болестта е много лоша и ще трябва голяма операция, при която болният може да умре от сърце.
Затова се наложи да търсим много добри доктори срещу достатъчно голямо заплащане. Намериха се двамина, на които рекох да пипат много внимателно, щото да не умре чиляка, а ако той умре, вместо пари ще получат куршум в главата. Те се заеха, че го разпраха (Христо Иванов – Големия не употребил думата срязаха, която е била в обръщение, а разпраха, което недвусмислено показва, че раната ще е била твърде голяма, нехарактерна за апендицит или язва, б. а.)”.
Големия чака повече от час и по нататък казва: „Не издържах твърде много и поисках да видя що става вътре. Изглежда, че баят съм ги уплашил докторите, та рекоха да си туря една манта, а на обувките да си сложа калцуни (в случая се касае за големи плетени терлици, б. а.). Като са пригласих, та влязох и видях Левски да лежи спокойно, беше леко зачервен и потен, но докторите казаха, че това е нормално и че операцията върви добре. Излязох от стаята по-спокоен“.
По-нататък съратникът на Апостола уточнява, че тез доктори били много добри, та стояли няколко дни и повече от пазарлъка, та го оздравили, след което си получили парите и си заминали по живо и здраво.
Нека сега да се обърнем към големия хирург по времето на Въздържанието проф. Парашкев Стоянов. Той казва следното: „Понеже не съм присъствал на операцията, не мога със сигурност да кажа за какво се касае, но от разказа на Христо Иванов – Големия се сещам, че може би става дума за някакъв абсцес или гнойник в стомаха“.
Това не ми беше достатъчно като диагноза и затова се обърнах за помощ към най-добрите коремни хирурзи във Великотърновската болница, за да уточним каква би могла да е евентуалната диагноза от гледна точка на съвременната хирургия. Още от първия момент се отхвърли хипотезата, че става въпрос за апендицит или язва, защото бързо пресметнахме, че докато се намери голям човек да открие необходимата къща, докато определената стая се обработи в санитарно отношение, докато се намерят много добри доктори, ще са минали поне 5-6 дни и при силните болки на Левски, ако е имал апендицит или язва, е щяло да се получи перитонит или кръвоизлив. При това положение, докато докторите дойдат, Апостола ще е бил мъртъв.
Тогава по системата на елиминиране се стигна до диагнозата гнойно септично възпаление на коремната стена или същото възпалени вътре в корема. Нека сега си направим изводи от неистина първа: Левски не е бил опериран в белградска болница. Дякона не е страдал от язва или апендикс. Раната е затворена перфектно и не се образувала фистула и изтичане на гной.
Нека сега да оставим малко Дякона на спокойствие, защото авторът ни в клин ни в ръкав ни праща далеч от основната тема в тъй наречената от мен операция „чесън“. Тази авантюра ни вкарва щем-нещем в Неистина втора: Като антибиотик на следоперативното лечение на Дякона според „великият фитотерапевт“ бил използвал… чесън.
За по-голяма убедителност „билкарят“ ни пренася направо във времето на Суворов, когато чесънът се използвал масово под формата на „руски пеницилин“.
Като направих бърза справка установих, че този велик руски пълководец е водил активни бойни действия от 1756 г. до 1799 г. или точно 43 години. През това време се е бил на териториите на днешна Полша, Германия, Италия, Швеция, част от Франция или с други думи почти в цяла Европа, без да броим битките, водени в Русия. След него в определени моменти са вървели между 10 000 и 30 000 души войска. Колко ли чесън ще е бил необходим, за да бъдат спасени ранените му войници?! По всяка вероятност в лазаретите е имало назначени специални „чукачи“, които са мачкали чесъна и са го налагали върху раните на войниците.
От написаното дотук бих констатирал, че това е голяма нелепица, но ми се видя твърде меко казано, защото истинската дума е глупост. Родината на чесъна е Китай, Индия и Пакистан. Откъде толкова много чесън в Русия, та и в цяла Европа? Отговор нямам.
Ако обаче смятате, че историята с чесъна е свършила, дълбоко се лъжете. Авторът иска към добре сготвената според него гозба да добави щипка сол за по-голяма пикантност, но вместо това по по-грешка слага супена лъжица от тази подправка, при което направо е „пресолил манджата“.
Росен Янков съвсем авторитетно твърди, че в съветската армия по време на Втората световна война са използвали чесъна за по-бързо зарастване на раните, като за по-голяма убедителност вкарвали в състава на миришещия зеленчук понятието диалилов сулфит. „Великият химик и биолог“ Янков твърди, че този сулфит не бил добре проучен, но поради това, че през 1858 г. великият Луи Пастьор твърдял, че е отлично антибактериално средство и може да се използва за всичко. Не е добре проучено, но да се използва – това е.
Дълбоко уважавам Пастьор и ако имах възможност, щях да кажа, както и на неговия последовател Янков, че диалиловият сулфит е много полезно вещество, само има един съществен недостатък – съдържа се само в дивия чесън. Получава се нещо като онзи стар виц от времето на „социализъмът“, че сме пратили 10 000 компютъра за Япония, а то се оказало, че става въпрос не за компютри, а за компоти, които японците върнали, защото не отговаряли на техните държавни стандарти.
Тази история с чесъна започва много да намирисва, затова за да приключа с нея, ми се ще горещо да ви помоля – не използвайте чесъна за рани, защото се получават по-големи неприятности, отколкото можете да предположите! Накрая ми се ще да спомена няколко добри думи за този зеленчук. Както в дивия, така и в облагородения се съдържа веществото алцин – мощен антиоксидант, който предпазва от сърдечни заболявания, като подобрява еластичността на кръвоносните съдове, намалява кръвното налягане и кръвната захар, изчиства черния дроб и чрез съдържащите се в него ензими води до по-бързо преработване на вредните вещества. От знанията ми по медицина мога да ви кажа, че чесънът е естествен стимулатор на имунната система и при епидемия яжте чесън колкото ви стомах държи.
Нека сега да направим обобщения от Неистина втора: Никога не налагайте счукан чесън върху външни рани. Използвайте го, само ако имате сърдечни проблеми и най-вече при грипни епидемии.
Дълго време оставихме Апостола да почива, докато се разхождахме из цяла Европа с тази миризлива историйка. Сега е време да вкараме в нашата статия един нов герой – моят любим йеромонах Матей Свещенопреображенски или както цяла България го знае – Миткалото.
Неудобно ми е да започна да пиша още от самото начало за него нелицеприятни работи, но Росен Янков сам вкара себе си и Миткалото в Неистина трета. Ще цитирам буквално: „Още като монах в Атон той създава вечен двигател, който работи с пясък”. И децата от детската градина знаят, че вечен двигател още никой по света не е измислил. Първо искам да уточня, че Миткалото никога не е бил Атонски монах. Той в качеството си на вече ръкоположен монах в друг манастир се е възползвал от богатата библиотека на обителта Атонска, за да попълни познанията си по механика, медицина, билколечение и други науки.
Имало е нещо, което Миткалото се е опитал да направи, но не е това, което „видният Миткаловед“, авторът на статията, предполага. Става въпрос за направата на вечно работеща мелница, задвижвана от приливите и отливите на морета. Цялото начинание на Атонския манастир струвало точно 11 000 лири.
Естествено опитът останал неосъществен. Игуменът на манастира бил твърде възрастен и болен още преди отиването на отец Матей в него, а после умира и поради този факт българският Леонардо да Винчи остава без покровител и се принудил по спешност да избяга с една лодка, след което се качва на кораб и преминава транзит покрай Гърция, за да се спре чак в Русия. Ясно е, че Янков не познава живота и изобретенията на Миткалото и пише нещо наизуст, следствие на което допуска детински грешки.
Понеже вече така или иначе вкарах в статията Преображенския монах, трябва да му дадем специална роля. Човекът се мъчи да я играе добре, но сценаристът му отново го вкарва в някакви измислици.
Така стигаме до Неистина четвърта. Отново ще започна с цитат от Росен Янков. „За да не дразни раната на Левски след операцията, Миткалото създава специален сапун с ниска калорийност“. По-голямо невежество не съм виждал и чувал. При правенето на сапун за втвърдител се използвала сода каустик, която моментално унищожава всички билки. После следва „нов писък“ във фитотерапията – мехлем с калъчово биле, синапено семе и босилек. Съвсем явно е, че „великият билкар“ не знае какво представлява калъчевото биле и го поставя до босилека. Съставът на калъчевото биле е несъвместим с босилека, поради което рецептата е абсолютно невъзможна.
Друг е въпросът, че между тези билки може да се постави трета, неутрализираща и хармонизираща несъответствието на двете билки, но явно авторът не е специалист и не може да се сети за такова лечебно растение. Знам поне три билки, които да изиграят такава роля, но моята цел не е да правя поправки във вече сгрешени рецепти, а да докажа тяхната несъстоятелност. Обобщение към Неистина четвърта. Оказва се, че Янков не само няма елементарни познания по фитотерапия, което за кой ли път вече доказвам, но се оказва, че няма добри познания и по химия, поради което е „надрусал“ такъв невъзможен коктейл, който не става за нищо.
Читателю драги, ако си имал търпението да прочетеш статията дотук, ще те успокоя, като ти кажа, че с Неистина пета свършвам да се занимавам с неистините и ще започна да пиша за най-съществените неща, които всъщност са целта на този материал. И така, в карето под статията Янков отново допуска нелепа фитотерапевтична грешка като смесва невен със смрадлика. Две взаимно изключващи се билки. Отново може да се постави неутрализираща билка, но явно „нашият билкар“ много е бързал да запише рецептата и е пропуснал нещо. Появява се мехлем, приличащ на сапун. Питам се, когато този мехлем е стоял в силяха (голям кожен колан) на Левски или в дисагите му през лятото при 28-30 градуса, какво ли се е случвало с него?
Изводът от Неистина пета е същият като при четвъртата. Когато нямаш познания по дадена тема, или попитай чичко Гугъл, или прочети необходимата литература по въпроса, или изобщо не пиши.
Стига дотук с неистини и нелепици.
Светият Синод за пореден път отряза всенародното щение Дякон Васил Левски да бъде обявен за светец.
Аргументът на църквата всеки път е един и същ – Левски бил извършил убийство на дете, не е достоен за обожествяване.
Вярно, мнозина от членовете на Светия Синод ОЕЦ и ОБЕЦ са някогашни агенти на комунистическата Държавна сигурност, но все пак са интелигентни, четящи хора и вероятно добре съзнават, че мантрата „Левски е убил дете“ издиша по всички направления. Спорна, дискусионна е, най-малкото.
Всъщност единственият който тръби за въпросното убийство, е куриерът на революционния комитет в село Видраре Вутьо Ветьов. Той свидетелства пред печалноизвестната тричленка на хаджи Иванчо Хаджипенчович, че двамата с Апостола нападнали къщата на ловешки търговец, за да я ограбят. Ратаят ги видял и се развикал. Тогава Левски се принудил да го бодне с камата
Даже и да е така, не става дума за никакво „дете“. Слугата Стойчо Гиргинов е млад мъж, на около 23-24 години. Това се признава от всички исторически извори.
От друга страна, според римското право, един свидетел не е никакъв свидетел. Родоотстъпникът Иванчо Хаджипенчович обаче потъпква класическата максима и праща Дякона на бесилото.
С аргумента си „убийство на дете“ Светия Синод фактически се солидаризира с трибунала на Хаджипенчович и осъжда за втори път на смърт Васил Левски. А това, извинете, е истинска мерзост.
Важно е да се припомни и че съществува писмо на Левски до Любен Каравелов, в което той чистосърдечно се разкайва за убийството на слугата.
В същото време известни историци отдавна се съмняват в ангентичността на въпросния документ. В решенията на комисията „Хаджипенчович“ писмото изобщо не е споменато, не е приложено като доказателство, при положение че съдиите са разполагали с целия архив и кореспондециите на Дякона, иззети от къщата на Любен Каравелов.
Писмото се появява чак СЛЕД процеса. То идва сякаш навреме, за да „заеме мястото“ на липсващия втори свидетел, и то под формата на самопризнание. Така страстите в Европа и на Балканите относно обективността на трибунала са успокоени.
Според проф. Божидар Димитров писмото на Левски за убийството на ратая е фалшификация. Монтирал го е виртуозен фалшификатор на почерци, като прозрачната цел е била да се дискредитира посмъртно Апостола за целите на султанската пропаганда.
Защо тогава с лека ръка синодалните старци тиражират версията, че Апостола на свободата ни е обикновен екзекутор на деца? И я ползват като основание да откажат канонизирането му? Не е ли време България да очисти името на своя герой, да се свърши веднъж завинаги с това грозно внушение за „убитото дете“ (което, както вече пояснихме, не е никакво дете)?
Вместо казионно да поднасяме венци и да държим кухи речи, бихме могли да направим нещо по-полезно за паметта на Левски. Например, да инициираме провеждането на нов процес, „контра“ на Хаджипенчовия. Такива прецеденти съществуват в световната история. Контрапроцесът ще има и юридическа сила, ще се разгледат отново всички исторически сведения и източници, ще се прецени дали наистина клеймото над Апостола е основателно…
Нека припомня на почитаемите членове на Синода и следното. Дякон Васил Левски, ваши светейшества, не се е занимавал с хореография или балетно дело. Бил е бунтовник, борил се е с цяла империя за свободата на отечеството си. Борбата му е била въоръжена, коствала е жертви.
Нима други богопомазани персони от пантеона на светците, които тачим ежегодно, не са проливали кръв? Какво ще кажете за Свети Георги Победоносец? А за Свети Александър Невски, чието име носи патриаршеската катедрала?
Издава комплекси и гузна съвест, а може би е реверанс към комуноидно-русофилските страсти в ДС на КГБ и на ОБЕЦ
Bасил Иванов Кунчев можете да го сравните с варнава който го пуснаха а господа разпраха.Аналогията е уникална.съдебния процес на обвиниемия аслан дервишоглу -левски происнасят две присъди една да комитетска дейноста 15г затвор втората за убийство на слугата на чорбаджията обесване.произнася присъдите съдия хаджи иванчо пенчович един от бащите на търновската конституция в княжество България.
Много любопитен коментар на Hari посред лято за Апостола Левски,чиято смърт отбелязваме през зимата.
А още по-любопитна е конфузията с правописните грешки на коментатора – „варНава“ (вместо: Варава) и „господа разпРаха“ (вместо: Господа разпНаха). Но и така не се разбира защо трябва да се сравнява „Васил Иванов Кунчев“(т.е. Апостола на свободата, както народът го е приел)с Варава…
Аз съм православен християнин, но не одобрявам Левски да бъде канонизиран за светец. Васил Иванов Кунчев е национален герой, но определено не е свят човек, тъй като се е отрекъл от служенето си на Бог като дякон, убил е двама души по особено жесток начин (чрез прерязване на гърлото), да не говорим, че не е взимал тайнството свето причастие и не се е уподобил в делата си на Христос. Съгласен съм да твърдим, че Левски е бил патриот и е милеел за трагичната съдба на сънародниците си, дали е бил голям герой или не, това не може да се прецени. Има много по – големи герой в историята ни, напр. Георги Мамарчев, Г. Раковски, Ботев, Страхил войвода и пр.